— Бихте ли ми поръчали разговор с Америка за тяхна сметка? — попитах.
— Да.
Докато чакахме да се свържем с Банистър, Мичиган, администраторът поръча да ни поднесат чай.
В Анкара беше сряда, но в Мичиган бе все още вторник, когато за първи път се чух с майка ми.
— Махтоб и аз сме в Турция — казах.
— Слава Богу! — извика майка.
През сълзи ми обясни, че миналата нощ сестра ми Каролин се обаждала да ме търси в Техеран, а Муди троснато й отвърнал, че сме избягали и не знае къде сме. Тогава те още повече се разтревожили за нас.
— Как е татко? — попитах аз.
— Държи се — каза майка. — Сега ще занеса телефона до леглото му.
— Бети! — извика татко. — Толкова съм щастлив, че сте се измъкнали. Прибирай се бързо! Ще стискам зъби, няма да умра, докато не ви видя отново — рече той, а гласът му отслабваше.
— Сигурна съм!
Да искаш, значи да можеш.
Мама отново взе телефона и аз я помолих да се свърже със служителя в Държавния департамент, запознат с моя случай, за да обясни на хората от посолството в Анкара как стоят нещата.
— Ще ви звънна пак от посолството — казах. След разговора изтрих сълзите си.
— Какво да правя сега? — попитах администратора. — Не мога да обикалям улиците с нея посред нощ.
— Вземете такси и тръгнете от хотел на хотел — каза той. — Може би някъде ще ви приемат. Показвайте им паспортите само ако много настояват.
Той ни върна паспортите и моите сто и петдесет долара, след което ни повика такси.
Очевидно нямаше да се обади в полицията. Просто не искаше да си създава неприятности. Когато таксито пристигна, той каза на шофьора:
— Хотел „Дедеман“.
Администраторът там беше по-отзивчив. Като му казах, че ще оправя паспортите още на сутринта в посолството, той попита:
— Имате ли проблеми с полицията?
— Не — отговорих.
— Добре — кимна той.
След това ме покани да попълня регистрационна карта с измислено име. Вписах в регистъра моминското си име — Бети Лавър.
Горе в стаята и двете си взехме гореща вана. Измихме си зъбите и заспахме.
На сутринта се обадих на Амал.
— Бети! — извика той. — Къде сте?
— Есфахан.
Амал изкрещя радостно, като чу нашето кодово название за Анкара.
— Добре ли сте? Гладко ли мина всичко? Добре ли се държаха с вас?
— Да — уверих го. — Благодаря ти. Благодаря ти, толкова ти благодаря!
Двете с Махтоб закусихме, пихме по чаша портокалов сок и истинско американско кафе.
След това взехме такси до посолството на Съединените американски щати. Докато плащах на шофьора, Махтоб извика:
— Мамо, погледни! Погледни! — Сочеше ми американското знаме.
Вътре си казахме имената. На дежурната, която седеше в будка зад бронирано стъкло, подадохме паспортите.
След минута се появи човек и застана зад нея. Представи се като Том Мърфи, вицеконсул. Вече му бяха съобщили за нас от Вашингтон.
— Наистина съжалявам за снощи — каза. — Обещавам ви, че дежурният по охраната няма да получи премия тази година. Ще останете ли да разгледате Анкара?
— Не! — извиках аз. — Искам да се качим на първия самолет за Щатите.
— Добре — съгласи се той. — Ще ви подготвим паспортите и ще ви качим на самолета още този следобед.
Помоли ни да почакаме във фоайето няколко минути. Докато седяхме на пейката, очите ми се спряха на едно друго американско знаме и в гърлото ми заседна бучка.
— Махтоб, можеш ли да повярваш, че си отиваме у дома? — казах. — Можеш ли да си представиш, че най-сетне си отиваме у дома?
Помолихме се и двете по най-простия възможен начин.
— Благодаря ти, Господи, благодаря ти.
Докато чакахме, Махтоб намери, или може би някой й даде, пастели. Тя се умълча и взе да рисува. Не й обърнах внимание, докато сама не показа картината си.
Най-отгоре на страницата грееше голямо златистожълто слънце. В дъното се виждаха четири редици кафяви планини. Отпред имаше платноходка, подобна на нашата в Алпина. В единия ъгъл — самолет или птица. В черно беше нарисувала типична кюрдска къща, като онези, които бяхме срещнали по пътя си. По стените беше сложила и дупки от куршуми. В центъра се вееше червено, бяло и синьо знаме. С черен пастел Махтоб беше написала с печатни букви дума, която сякаш излизаше от знамето.
Въпреки че буквите бяха четливи, едва успях да ги разчета, защото очите ми бяха плувнали в сълзи. С детински почерк Махтоб бе написала:
АМЕрикА
ЕПИЛОГ
Махтоб и аз пристигнахме у дома в Мичиган на 7 февруари 1986 година, за да открием, че свободата може да бъде и горчива. Бяхме луди от щастие, че отново виждаме Джо и Джон, майка и татко. Пристигането ни помогна на татко да събере малкото си останали сили. Известно време се държа, но в края на краищата болестта го надви. Толкова липсва на всички ни!