Сега, още преди да чуя гласа на Маджид, знаех, че нещо се е случило.
— Няма да можете да тръгнете утре.
Като се опитах да прикрия паниката в гласа си, го попитах:
— Какво искаш да кажеш с това „Няма да можете да тръгнете утре“?
— Паспортите трябвало да се занесат на летището три дни преди полета, за да се обработят. Иначе не може да напуснете страната. Не сте занесли паспортите навреме.
— Но аз нямах представа за това. Не беше мое задължение.
— Все едно, утре не може да тръгнете.
В гласа на Маджид прозвуча надменна нотка, сякаш искаше да каже — абе вие, жените, и особено вие, европейките, никога няма да се научите как стават нещата на тоя свят. Но в гласа му имаше и още нещо — отмереност и безчувственост, които сякаш бяха репетирани. От този миг нататък намразих Маджид.
— Кога е следващият възможен полет? — изкрещях в слушалката.
— Не знам. Ще проверя.
Затворих телефона и усетих мраз. В тялото ми не бе останала и капка кръв. Бях като изцедена. Вече подозирах, че в тази история проблемът далеч не се свежда до бюрократичните паспортни изисквания. Замъкнах Муди обратно в стаята ни.
— Какво става тук? — настоятелно го попитах аз.
— Нищо, нищо. Ще вземем следващия самолет.
— Защо не си се погрижил за паспортите?
— Просто забравих.
Бях на ръба на паниката. Не исках да губя самообладание, но чувствах, че още малко и ще се разтреперя. Гласът ми изтъня и не успях да го овладея.
— Не ти вярвам! — изкрещях. — Ти ме лъжеш. Вземи паспортите. Приготви си нещата. Отиваме на летището. Ще им кажем, че не сме знаели за тридневния срок и може би ще ни разрешат да се качим на самолета. Ако не, ще стоим на летището, докато си тръгнем.
Муди помълча малко, после дълбоко въздъхна. Бяхме преживели повечето от седемте години семеен живот без скандали и разправии. И двамата ловко отлагахме обсъждането на сериозните и задълбочаващи се проблеми на съвместното ни съществуване.
Сега обаче Муди разбра, че повече не може да отлага, и аз знаех какво ще ми каже още преди да си отвори устата.
Седна на леглото до мен и се опита да ме прегърне през кръста, но аз се дръпнах. Заговори спокойно и твърдо, гласът му ставаше все по-уверен.
— Наистина не зная как да ти го кажа — рече той. — Няма да си ходим у дома. Оставаме тук.
Макар да бях очаквала именно този развой на нещата, когато най-сетне чух думите му, не можах да сдържа яростта си.
— Лъжец! Лъжец! Лъжец! — изкрещях и скочих от леглото. — Как можа да постъпиш така с мен? Знаеш много добре единствената причина, заради която дойдох тук. Трябва да ме оставиш да си ида у дома!
Муди знаеше, разбира се, но очевидно това изобщо не го вълнуваше.
Махтоб наблюдаваше неразбиращо тази мрачна промяна в поведението на баща си, който изръмжа:
— Не съм длъжен да те пусна да си идеш, но ти си длъжна да правиш онова, което ти кажа — ще останеш тук!
Той ме сграбчи за раменете и ме събори върху леглото. В крясъците му се промъкна обидна нотка, нещо като смях, сякаш бе неоспоримият победител в една продължителна необявена война.
— Ще останеш тук до края на живота си. Разбираш ли? Никога няма да напуснеш Иран! Ще останеш тук, докато си жива!
Просната върху леглото, бях изгубила ума си от ужас. По лицето ми се стичаха сълзи. Думите на Муди стигаха до мен сякаш от дъното на тунел.
Махтоб хлипаше, здраво стиснала заека. Жестоката гола истина бе смазваща и сковаваща. Не сънувах ли? Затворнички ли бяхме с Махтоб? Или заложнички? Пленнички на този злобен и отмъстителен Странник, който някога бе любящ съпруг и баща?
Не можеше да няма изход от това безумие. Осъзнах с ирония и чувство на справедливо възмущение, че Аллах е на моя страна.
Разплаках се от яд, изскочих от стаята и се озовах пред Амех Бозорг и останалите роднини, които се мотаеха наоколо както обикновено.
— Всички вие сте банда лъжци! — изкрещях аз. Изглежда, никой не разбра, нито пък се интересуваше какво е разтревожило американската съпруга на Муди. Гледах враждебните им физиономии и се чувствувах глупава, смешна и безпомощна.