Носът ми протече. По бузите ми се стичаха, сълзи. Нямах нито носна кърпа, нито салфетка, така че си избърсах носа с шала, също както правеха и те.
— Настоявам незабавно да говоря с цялото семейство — изкрещях аз.
Странно, но думите ми бяха разбрани и предадени — роднините щяха да се съберат.
Прекарах няколко часа в спалнята с Махтоб — плаках, борех се с гаденето в стомаха си, тресях се от гняв, парализирах се от ужас. Когато Муди ми поиска чековата книжка, връчих му я без никакви протести.
— Къде са останалите? — попита той. Имахме три банкови сметки.
— Донесох само едната.
Това обяснение му прозвуча задоволително и той не си направи труда да пребърка чантата ми.
Остави ме сама и тогава успях да събера смелост и да си съставя план за защита.
Късно вечерта, когато Баба Хаджи се върна от работа и седна да вечеря, а семейството се събра в отговор на молбата ми, влязох в хола, след като се бях уверила, че съм прилично покрита и вдъхвам уважение. Бях разработила стратегията си. Щях да разчитам на религиозния морал, чието олицетворение бе Баба Хаджи. Той бе съвсем наясно кое е добро и кое — зло.
— Реза, преведи думите ми на Баба Хаджи — казах аз, като направих опит гласът ми да прозвучи спокойно.
Като чу името си, старецът вдигна поглед за миг, после наведе глава както обикновено, за да не ме гледа право в очите според религиозните си разбирания.
С надеждата, че думите ми ще бъдат правилно преведени, аз се впуснах в отчаяна защита. Обясних на Баба Хаджи, че не съм искала да идвам в Иран, че когато съм тръгнала, съм била наясно, че се отказвам от някои права, които са основни за всяка американка. Бях се страхувала именно от това, защото знаех, че докато сме в Иран, Муди е мой повелител.
Тогава защо съм дошла тук, зададох аз риторичния въпрос.
Дошла съм, за да се запозная с роднините на Муди и да им дам възможност да видят Махтоб. Имаше и още една много по-сериозна и ужасяваща причина, която не можех и не смеех да изложа и споделя със семейството на Муди, поради която бях дошла тук. Вместо нея им разказах за клетвата, която бе дал Муди. Когато в Детройт бях споделила с Муди страха си, че може да ме задържи насила в Иран, той направи онова, което според него доказваше добрите му намерения.
— Муди се закле над Корана, че няма да се опита да ме задържи тук против волята ми — казах аз, като се чудех доколко ме чува и разбира Баба Хаджи. — Ти си духовен човек. Как можеш да му позволиш да постъпи така с мен, след като се е заклел в Корана?
Муди не говори дълго. Той призна, че казвам истината и че се е заклел в Корана.
— Но ми е простено — рече той. — Аллах ще ми прости, защото ако не го бях направил, тя никога нямаше да дойде тук.
Решението на Баба Хаджи бе бързо и безапелационно. Реза преведе:
— Ще бъде волята на Аллаха!
Почувствах осезаемо злината и отвърнах на удара, въпреки че осъзнавах безплодността на аргумента си.
— Всички вие сте банда лъжци! — изкрещях аз. — Всички сте го знаели предварително. Било е номер. Планирали сте го в продължение на месеци. Мразя ви! — Сега вече плачех на глас. — Ще ви го върна някой ден. Злоупотребихте с исляма, защото знаехте, че ще проявя уважение към него. Един ден ще ми платите за това! Един ден Бог ще ви накаже!
Цялото семейство изглеждаше напълно безразлично към участта ми. Само се споглеждаха съзаклятнически. Очевидно им доставяше удоволствие да усещат властта, която Муди имаше над американската си съпруга.
ТРЕТА ГЛАВА
Дълго плакахме двете с Махтоб, докато най-накрая тя заспа от изтощение. Не мигнах цяла нощ. Главата ми бучеше. Ненавиждах мъжа, който спеше на съседното легло, и се страхувах от него.
Между нас Махтоб простенваше в съня си и сърцето ми се късаше. Как е възможно Муди да спи така дълбоко до страдащата си дъщеричка? Как можеше да постъпва така с нея?
Аз поне бях имала възможност да избирам, а горката Махтоб никой не я бе питал. Тя бе невинно четиригодишно момиченце, оплетено в жестоката реалност на един странен и объркан брак, който по някакъв каприз на съдбата — и аз не проумявах какъв — се превърна в мелодрама, предизвикана от непонятните за обикновения човек политически събития.
Цяла нощ не спрях да се укорявам. Как можах да я доведа тук?
Отговорът обаче ми бе известен. Как можех да не я доведа?
Може да ви се стори странно, но смятах, че единственият начин да държа Махтоб далеч от Иран, бе да я водя понякога там. Сега и този отчаян ход се бе провалил.
Никога не се бях интересувала от политика. Бях мечтала единствено моето семейство да живее в разбирателство и щастие. В онази нощ обаче през паметта ми минаха хиляди спомени и тогава осъзнах, че и малкото преживени от нас радостни мигове бяха съпроводени с болка.