Те ме убеждаваха, че той никога няма да го направи. Муди бе истински натурализиран американец. Беше живял в Щатите цели двайсет години. Всичко, което притежаваше, всичките му пациенти, целият му лекарски опит, цялото му настояще и бъдеще бяха в Америка. Защо да се връща към миналото си?
Тези аргументи звучаха доста убедително, ако се отнасяха за рационален човек, но никой не познаваше по-добре от мен парадоксалната природа на Муди. Той бе любящ съпруг и баща и в същото време съвършено безразличен към нуждите и желанията на собственото си семейство. Съзнанието му бе сякаш разделено на две половини — ярък интелект и тъмен хаос. Муди бе наследил по нещо от културата и на Изтока, и на Запада; самият той не знаеше коя от тях преобладава в живота му. Муди имаше всички основания да ни върне в Америка след ваканцията, както и всички основания да ни задържи в Иран.
След като осъзнавах тази ужасяваща възможност, защо изобщо се бях съгласила да тръгна?
Махтоб.
През първите четири години от живота си тя бе едно щастливо, бъбриво и живо дете, което обичаше мен, баща си и своето зайче — евтина, поовехтяла парцалена играчка от зелен плат на бели точки, дълга метър и двайсет. На крачката си зайчето имаше каишки, в които тя пъхаше стъпалата си и така танцуваха заедно.
Махтоб.
На фарси името й означава „лунна светлина“.
За мен обаче Махтоб е слънчева светлина.
Когато колесниците на самолета докоснаха земята, погледнах Махтоб, после Муди и осъзнах защо бях дошла в Иран.
Щом излязохме от самолета, ни погълна страшната и непоносима жега на Техеран — жега, усещаща се като физическо присъствие: преса, която ни мачкаше, докато крачехме по пистата към автобуса, превозващ пътниците до сградата на летището. Беше едва седем часът сутринта.
Махтоб здраво стискаше ръката ми, а големите й кафяви очи попиваха непознатия свят наоколо.
— Мамо — пошепна тя, — ходи ми се до тоалетната.
— Добре, все ще открием някоя.
На влизане в обширната зала за пътници ни посрещна ново неприятно усещане — зашеметяващата воня на изпотени от неистовата горещина тела. Надявах се да свършим бързо, но залата бе претъпкана от пътници, пристигнали с няколко поредни полета, и всеки се блъскаше да се добере до гишето за паспортен контрол — единственият изход от залата.
Като всички останали и ние трябваше да си проправяме път с лакти. Махтоб вървеше пред мен, за да я пазя от тълпата. Наоколо се носеха пронизителни пискливи гласове. И Махтоб, и аз бяхме плувнали в пот.
Знаех, че иранките са длъжни да ходят с покрити ръце, крака и глави, но с изненада установих, че както служителките на летището, така и повечето от пътничките са загърнати от главата до петите с чадор — така го нарече Муди. Чадорът е голямо парче плат с формата на полумесец, който се увива около рамената, челото и брадичката, така че от лицето се виждат само очите, носът и устата. В резултат се получава нещо като одеждите на някогашните монахини. По-религиозните иранки показват само едното си око, колкото да виждат. Жените кръстосваха летището с по няколко тежки чанти, носейки ги само в едната си ръка, тъй като другата придържаше плата под брадичката. Дългите черни краища на чадорите се издуваха като балони. Впечатлих се, че има и други дрехи, които отговарят на строгите изисквания към женското облекло, ала тези жени предпочитаха да носят чадора върху всички останали дрехи въпреки непоносимата жега. Удивлявах се на силата, с която религията и обществото ги държаха в подчинение.
Мина половин час, преди да се доберем до паспортното гише, където намръщен служител погледна единствения ирански паспорт, който легитимираше и трима ни, удари му печат и ни отпрати с ръка.
Двете с Махтоб последвахме Муди по едно стълбище, завихме и се озовахме в залата за багаж — също толкова голяма и претъпкана с пътници.
— Мамо, ходи ми се до тоалетната — повтаряше Махтоб и се присвиваше от стискане.
Муди попита на персийски една увита в чадор жена къде е тоалетната. Тя посочи към другия край на залата и бързо се отдалечи. Оставихме Муди да изчака багажа и тръгнахме към тоалетната, но като приближихме входа й, разколебано забавихме крачка заради ужасната отблъскваща смрад. Влязохме неохотно. Погледите ни зашариха из мрачното помещение, за да открият тоалетна седалка, но в помещението зееше една-единствена дупка в пода, около която имаше овална порцеланова клекалка. По пода се виждаха купчинки изпражнения, покрити с рояци мухи — вероятно хората или не бяха уцелвали дупката, или изобщо не бяха сметнали за необходимо да я използват.