Ами ако не го промени? Някой трябва да помогне! Родителите ми? Приятелите в Мичиган? Полицията? Държавният департамент? Аз и Махтоб бяхме американски поданици, макар че Муди не беше. Имахме права. Трябваше да намерим начин да ги упражним.
Но как?
И колко време ще ни е нужно?
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Откакто Муди ни бе заявил, че оставаме в Иран, изминаха няколко кошмарни дни.
През първата нощ успях да събера сили и самообладание и си направих сметка на парите. Муди бе прибрал чековата ми книжка, но не се бе сетил да попита с каква сума в брой разполагам. Като преброих всичко, установих, че имам доста прилична сума, за която в суматохата при пазаруването и двамата бяхме забравили. Почти двеста хиляди риала и сто долара. Стойността на риалите в долари правеше две хиляди, а щатската валута можех да разменя по шест пъти по-висок курс, ако успеех да уредя някоя черноборсаджийска сделка. Скрих богатството си под тънкия матрак на леглото. Рано всяка сутрин, докато Муди и фамилията четяха молитви, аз изваждах парите и ги напъхвах из десетките си джобове в случай, че през деня възникне някоя непредвидена възможност. Парите бяха цялата ми сила, спасителното въже, което ме крепеше. Нямах никаква представа за какво бих могла да ги използвам — нищо чудно да купя свободата си с тях. „Един ден все ще се измъкнем от този затвор — казвах си — Махтоб и аз.“
А то си бе същински затвор. Муди държеше американските и иранските ни паспорти, както и кръщелните свидетелства. Без тези документи не можехме да напуснем Техеран, дори и да успеехме да се измъкнем от къщата.
Дни наред двете с Махтоб почти не ставахме от леглото. Аз буквално се поболях — едва поглъщах по няколко лъжици варен бял ориз. При все че бях изтощена до крайност, не можех да спя. Муди ме тъпчеше с лекарства.
Оставяше ни сами, явно искаше да ни даде време да свикнем със съдбата си и с мисълта, че ще прекараме остатъка от живота си в Иран. Сега той ми беше не съпруг, а тъмничар. С мен се отнасяше презрително, но твърдеше, че Махтоб, чийто пети рожден ден наближаваше, ще се приспособи бързо и лесно към тази коренна промяна. Опитваше се да я приласкае, но тя бе отнесена и тъжна. Кафявите й очи безпомощно блуждаеха и тя недоумяваше каква бе тази промяна, която бе превърнала най-неочаквано нейния татко в наш враг.
Всяка нощ Махтоб плачеше насън. Все още се боеше да ходи сама до тоалетната. И двете страдахме от стомашни болки и диария, затова прекарвахме часове наред в пълната с хлебарки тоалетна, която се превърна в наше убежище. Тук се чувствахме на сигурно място и произнасяхме заедно нашата молитва: „Мили Боже, моля те, помогни ни да разрешим този проблем. Моля те, намери сигурен начин да си отидем у дома заедно и да бъдем отново със семейството си.“
Аз непрекъснато й говорех, че двете трябва да бъдем винаги заедно. Страхувах се Муди да не ми я отнеме.
Единственото ми развлечение бе английският превод на Корана от Рашид Халифе, имам на джамията в Тускон, Аризона. Бяха ми го дали, за да се образовам. Така ми се искаше да се занимавам с нещо, че едва дочаквах първите слънчеви лъчи да проникнат през прозорците на спалнята в която нямаше осветление, и грабвах книгата.
Разнасящите се от хола молитви на Баба Хаджи бяха подходящ фон за внимателно изучаване на ислямската библия. Търсех онези пасажи, които разглеждат отношенията между съпрузите.
Всеки път, когато попаднех на нещо свързано с моя случай, в което се говореше за правата на жената и децата аз го показвах на Муди и другите членове на семейството.
В сура 4 стих 34 обаче прочетох този обезкуражаващ съвет на Мохамед:
„Мъжът е, за да се грижи за жената, защото Аллах го е дарил с необходимите качества и го е направил печаловник на хляба насъщен. И като така добродетелната жена трябва да приеме покорно разпорежданията му и да почита съпруга си, докато го няма, според и както изисква Аллах. А пък с жената, която показва непокорство, първо и говори и просветли, после я остави в празното ложе, а като крайна мярка я набий. Ако те слуша обаче, нищо не те оправдава, щом й посягаш или я наказваш. Аллах е високо и голяма е силата му.“
Следващият пасаж обаче ми вдъхна малко надежда:
„Когато един мъж и една жена срещнат трудности в брака, да си изберат но един съдник от неговия род и от нейния. Ако двамата се разберат, то Аллах ще ги събере отново. Велик и мъдър е Аллах.“