Дните си минаваха — безбройни, горещи, тъжни, ужасни, отвратителни дни. Потъвах във все по-дълбока депресия. Сякаш умирах бавно. Почти не се хранех и спях съвсем малко, макар че Муди продължаваше да ме тъпче с успокоителни. Нямаше ли кой да ми помогне?
Една вечер някъде към средата на втората седмица от моето пленничество случайно се намирах до телефона, когато той иззвъня. Инстинктивно вдигнах слушалката и подскочих, като чух гласа на майка ми. Обаждаше се от Америка. Каза, че се е опитвала да разговаря с мен на няколко пъти. После, без да губи време в празни приказки, бързо ми издиктува телефонния номер и адреса на отдела, защитаващ интересите на Съединените щати към швейцарското посолство в Техеран. С разтуптяно сърце запомних номера. След миг Муди гневно изтръгна слушалката от ръката ми и прекъсна разговора.
— Няма да говориш с тях, когато не съм до теб — нареди той.
Същата нощ измислих как да запиша кодирано телефона и адреса и в тефтерчето си, направих го и го скрих под матрака при парите. Презастраховах се, като цяла нощ повтарях наум цифрите. Най-после научих откъде да потърся помощ. Бях американска гражданка и посолството сигурно щеше да ме измъкне с Махтоб оттук, стига да се свържа с някой отзивчив служител.
Още на следващия ден ми се откри една възможност. Муди излезе, без да ми каже къде отива. Амех Бозорг и останалите членове на семейството потънаха в ежедневната си следобедна дрямка. Разтреперана, се промъкнах в кухнята, вдигнах телефонната слушалка и набрах номера, който вече знаех наизуст. Секундите, докато слушах сигнал „свободно“, ми се сториха часове. Телефонът иззвъня един път, два пъти, три пъти, молех се някой да го вдигне по-бързо. И тъкмо когато отсреща отговориха, в кухнята влезе дъщерята на Амех Бозорг Фереще. Опитах се да запазя самообладание. Тя никога не беше разговаряла с мен на английски и бях сигурна, че няма да разбере разговора.
— Ало! — прошепнах аз в слушалката.
— Говорете по-високо — чух женски глас отсреща.
— Не мога. Моля ви, помогнете ми. Аз съм заложница.
— Говорете по-високо. Не ви чувам. Преглътнах сълзите си и повиших глас:
— Помогнете ми! Аз съм заложница!
— Нищо не се чува! — отвърна жената и затвори. Броени минути след като се прибра, Муди се втурна в спалнята, издърпа ме от леглото, хвана ме за раменете и ме разтърси.
— С кого си говорила? — изрева той. Въпросът ме свари съвсем неподготвена. Знаех, че цялото семейство е настроено срещу мен, но не бях очаквала, че Фереще ще му издрънка за случилото се още щом той се прибере. Излъгах съвсем нескопосано.
— С никого — отвърнах тихо, което горе-долу отговаряше на истината.
— Говорила си! Днес си разговаряла с някого на телефона!
— Не съм! Исках да се свържа с Есей, но не успях. Бях набрала грешен номер.
Муди заби пръсти в раменете ми. Махтоб изпищя.
— Лъжеш ме! — изрева той. Блъсна ме върху леглото и повилня още няколко минути, а преди да напусне стаята, изкрещя през рамо:
— Да не си посмяла повече да пипнеш телефона!
Муди ме държеше в непрекъснато напрежение и тъй като не можех всеки ден да гадая в какво настроение ще се събуди, не можех да си съставя и план за действие. Понякога се държеше много зле и това затвърждаваше решението ми да се свържа с посолството. Понякога беше мил и у мен се прокрадваше надежда, че ще промени решението си и ще ни върне у дома. Тази негова игра ме парализираше и аз не знаех какво да предприема. Всяка нощ търсех утеха в хапчетата за сън. Всяка сутрин се събуждах, обзета от непреодолима паника.
Веднъж, в края на август — почти месец от престоя ни в Иран, — той ме попита:
— Искаш ли да поканим гости за рождения ден на Махтоб в петък?
Това ми прозвуча странно. Махтоб навършваше пет години на четвърти септември, четвъртък, а не петък.
— Ако ще празнуваме, нека да е на самия ден — казах аз.
Муди се ядоса и ми обясни, че рожденият ден е един от най-важните празници в Иран и се прави винаги в петък, когато не се работи.
Продължих да се опъвам. Ако не можех да защитавам пред Муди собствените си права, поне за щастието на Махтоб трябваше да воювам. Изобщо не ме интересуваха иранските обичаи. За моя изненада и за голямо неудоволствие на семейството Муди се съгласи да празнуваме рождения ден в четвъртък следобед.
— Искам да й купя кукла — казах аз, използвайки малката си победа.
Муди се съгласи и за куклата. После се уговори с Маджид да ни изведе на пазар. Кръстосвахме многобройните магазинчета, като подминавахме иранските кукли, които бяха грозни и парцаливи, докато най-сетне попаднахме на японска кукла в червено-бял костюм. В устата си имаше биберон и ако някой го дръпнеше, тя започваше да плаче или да се смее. Струваше трийсет долара.