— Прекалено скъпа е за играчка — рече Муди, — не иде да хвърлим толкова пари за една кукла.
— Защо не? — сопнах се аз. — Тя няма никакви кукли тук. Ще я вземем.
И наистина я купихме.
Надявах се, че Махтоб ще се зарадва на тържеството — първия й щастлив ден от месец насам. Тя го очакваше с нетърпение. Беше ми драго да я гледам как се смее.
Два дни преди голямото събитие обаче се случи неприятност, която помрачи радостта й. Докато си играеше в кухнята, Махтоб се препъна в едно столче, което се счупи от тежестта й и острият ръб на един от дървените му крака се заби в ръката й. Като чух писъците й, хукнах към кухнята. От разкъсана артерия шуртеше кръв и на мен дъхът ми спря.
Муди бързо постави турникет, а Маджид запали колата, за да ни откара в болницата. Докато притисках в обятията хлипащото си дете, чух как Муди ми каза да не се безпокоя. Болницата била само на няколко преки от нашата къща.
Но оттам ни върнаха.
— Не приемаме спешни случаи — каза ни служителят от регистрацията, без да обръща внимание на Махтоб.
Като едва се провираше през натовареното движение, Маджид ни закара в друга болница с отделение за спешна медицинска помощ. Озовахме се сред отвратителна воня и мръсотия, но нямаше къде другаде да отидем. Чакалнята на кабинета за спешна помощ бе пълна с пациенти.
Муди спря един лекар и му обясни, че е негов колега от Америка и че ръката на дъщеря му трябва да бъде зашита. Иранският доктор веднага ни отведе в манипулационната и предложи безплатно услугите си като жест на колегиалност. Вкопчена в мен, Махтоб с подозрение гледаше как докторът преглежда раната и подготвя инструментите си.
— Нямат ли упойка? — попитах с разтреперан глас.
— Не — отвърна Муди.
Стомахът ми се сви.
— Махтоб, трябва да бъдеш смела — казах и аз. Като видя хирургическата игла, Махтоб изпищя. Муди й кресна да мълчи. Яките му ръце я притискаха към операционната маса. Здравата й ръчичка ме стискаше до посиняване. Макар да не можеше да се отскубне от силната му хватка, Махтоб продължаваше да се съпротивлява, хълцайки истерично. Извърнах поглед, когато иглата се заби в плътта й. Всеки писък, който се разнасяше и отекваше в малката манипулационна, пронизваше сърцето ми. Обзе ме дива омраза. Муди бе виновен, задето ни доведе в този ад.
Процедурата трая няколко минути. По бузите ми се стичаха сълзи. За една майка няма по-страшна болка от тази да стои безпомощна до страдащото си дете. Ако можех аз да бъда подложена на това мъчение вместо детето! Гадеше ми се, по челото ми изби пот, ала Махтоб бе тази, която изпитваше физическата болка. Единственото, което можех да направя за нея, бе да стискам ръката й.
След като заши раната, иранският доктор написа рецепта за инжекция против тетанус, подаде я на Муди и му обясни какво трябва да направим.
Тръгнахме си. Махтоб хлипаше в прегръдката ми, а Муди ми обясняваше сложните ходове, които ни чакаха. Трябваше да намерим аптека, в която продават ваксина срещу тетанус, а после да отидем в друга клиника, която има право да поставя противотетанусни инжекции.
Не разбирах защо Муди искаше да се занимава с медицина тук, а не в Америка. Той разкритикува работата на своя ирански колега. Ако разполагал с необходимите инструменти и медикаменти, щял да зашие ръката на Махтоб много по-добре от него.
Като се прибрахме в дома на Амех Бозорг, Махтоб бе напълно изтощена и бързо заспа, ала сънят й бе неспокоен. Измъчвах се заради нея. Постарах се да изглеждам по-весела през следващите два дни, за да почувства тя колко важно събитие е рожденият й ден.
На третия ден рано сутринта — рождения ден на Махтоб — двамата с Муди отидохме в една пекарна, за да поръчаме голяма торта, дълга близо метър и трийсет, с форма на китара. По съдържание и цвят приличаше на американската жълта торта, но не беше така вкусна.
— Защо не я украсиш ти? — предложи Муди.
Това бе едно от нещата, с които се справях превъзходно.
— Не мога, липсват ми материали.
Това обаче не попречи на Муди да се похвали на пекаря:
— Тя може да украсява торти. Пекарят веднага ме попита на английски:
— Искате ли да работите тук?
— He — сопнах му се аз. Не исках и да мисля за работа в Иран.
Върнахме се у дома, за да се приготвим за тържеството. Щяха да дойдат над стотина роднини, които си бяха взели половин ден отпуск специално за случая. Амех Бозорг се трудеше в кухнята над нещо като салата от пилешко, обилно залята с майонеза. Върху салатата подреди резенчета от круша, които изписваха името на Махтоб на фарси. Дъщерите й нареждаха подноси с кебап и парчета студено агнешко, бяло сирене и зеленчуци.