Той посегна да я хване за ръката, но тя му се изплъзна. Хората започнаха да се обръщат, за да видят кой вдига врява.
— Не-е-е! — крещеше Махтоб. Разгневен от непокорството й, Муди я сграбчи за ръката и грубо я изтръгна от мен и в същия миг я удари по гърба.
— Не! — изкрещях му аз и се хвърлих към дъщеря си, препъвайки се в чадора.
Муди моментално насочи гнева си към мен и закрещя с все сила най-обидните ругатни, които му идваха наум. Заплаках, внезапно осъзнала своето безсилие пред гнева му.
Сега пък Махтоб се опита да ме защити и се хвърли между нас. Муди я изгледа със заслепен от ярост поглед и я плесна с опакото на ръката си. Горната й устна се разцепи и бликналата кръв пръсна по земята.
— Мръсно! — замърмориха хората наоколо. В Иран кръвта се смята за нещо нечисто и следите от нея трябва да се заличават. Никой обаче не се намеси в семейната ни свада. Нито Амех Бозорг, нито някой друг от семейството се опита да укроти гнева на Муди. До един бяха свели поглед надолу и гледаха в празното пространство.
Махтоб запищя от болка. Взех я на ръце и се опитах да спра кръвта с крайчето на чадора, докато Муди продължаваше да ме залива с поток ругатни и мръсни думи, които никога не бях чувала да излизат от устата му. През сълзи видях как лицето му се изкриви в ужасна, пълна с омраза гримаса.
— Трябва да намерим парче лед за устната й — изплаках аз.
Видът на размазаната по лицето на Махтоб кръв го поохлади малко, но не предизвика и грам съчувствие. Муди се овладя и двамата затърсихме някой да ни продаде парченце лед.
Махтоб хлипаше. Муди се мръщеше, без да изпитва никаква вина, а аз се опитвах да преглътна мисълта, че съм омъжена за един луд човек и съм хваната натясно в страна, чиито закони го провъзгласяват за мой абсолютен господар.
Мина почти месец, откак Муди ни бе превърнал в свои заложници и колкото по-дълго стояхме в Иран, толкова по-силно у него се усещаше необяснимото влияние на родната му култура. Част от личността на Муди бе безвъзвратно изкривена. Трябваше да измъкна и дъщеря си, и себе си от този кошмар, преди да ни убие и двете.
Няколко дни по-късно, по време на следобедната почивка, реших да направя отчаян опит за бягство. Измъкнах от скривалището известна сума риали, хванах Махтоб за ръка и на пръсти излязохме от къщата. Като не можех да се свържа с посолството по телефона, трябваше да направя опит да се добера дотам. Забулена като иранка, горещо се надявах никой да не ме заподозре, че съм чужденка. Нямах намерение да се обаждам на никого. Държах кърпата пред лицето си, за да не привличам вниманието на вездесъщата и всесилна тайна полиция.
— Къде отиваме, мамо? — попита ме Махтоб.
— Ще ти кажа след малко. Бързай!
Не исках да подхранвам надеждите й, преди да почувствам, че сме на сигурно място.
Крачехме бързо, подгонени от градския шум и блъсканицата, без да знаем накъде вървим. Сърцето ми щеше да се пръсне от страх. Бях поела огромен риск. Не исках да мисля за яростната реакция на Муди в мига, в който научеше, че сме избягали, но нямах и никакво намерение да се връщам. Позволих си да въздъхна с облекчение при мисълта, че никога повече няма да го видим.
Най-сетне стигнахме една сграда; върху която на анг-лийски беше написано „ТАКСИ“. Влязохме, за да си поръчаме кола, и след пет минути бяхме на път към нашата свобода.
Опитах се да кажа на шофьора да ни закара до отдела, защитаващ интересите на Съединените щати към швейцарското посолство, но той не ме разбра. Повторих адреса, който майка ми беше издиктувала но телефона: „Ъгъла на Парк авеню и Седемнайсета улица“. При думите Парк авеню лицето му просветна и той потегли сред хаотичното улично движение.
— Къде отиваме, мамо? — повтори Махтоб.
— Отиваме в посолството — казах аз. Сега, когато бяхме в колата, се поуспокоих. — Там ще сме в безопасност. Оттам ще можем да си отидем у дома.
Махтоб нададе радостен възглас.
Половин час се промъквахме през гъмжащите от народ и коли улици на Техеран. Шофьорът спря пред австралийското посолство на Парк авеню. Размени няколко думи с един пазач, който му посочи ъгъла на улицата. След миг спряхме пред нашето убежище — голяма модерна бетонна сграда, на чиято табелка пишеше „Отдел за интереси на Съединените щати“ към швейцарското посолство. Стоманена решетка преграждаше входа, охраняван от ирански полицай.
Платих на таксиметровия шофьор и позвъних по домо-фона. Вратата се отвори автоматично. Двете с Махтоб бързо прекрачихме от иранска на швейцарска земя.
Иранец поиска паспортите ни на английски.
— Нямаме паспорти — казах му аз. Той ни изгледа внимателно и разбра, че сме американки.