Пусна ни да влезем. Претърсиха ни. С всеки изминал миг смелостта ми нарастваше от неповторимото усещане, че сме свободни.
Въведоха ни в един кабинет, където сериозна, но приветлива иранка от арменски произход на име Хелън Баласаниян изслуша мълчаливо развълнувания ми разказ за едномесечното ни затворничество. Хелън беше висока слаба жена, прехвърлила четирийсетте, облечена съвсем не като иранка — в строг костюм с пола до коленете и светотатствено непокрита глава. Изслуша ни с разбиране.
— Дайте ни убежище — помолих я аз, — а после намерете начин да ни изпратите у дома.
— Но какво говорите? — отвърна Хелън. — Не можете да останете тук.
— Но не можем да се върнем и в неговия дом.
— Вие сте иранска гражданка — каза меко Хелън.
— Не, американка съм.
— Вие сте иранска гражданка и трябва да спазвате иранските закони — повтори тя.
Любезно, но твърдо ми обясни, че според иранските закони съм станала иранска гражданка от деня, в който съм се омъжила за иранец. Според закона и аз, и Махтоб всъщност бяхме иранки.
Побиха ме тръпки.
— Не искам да съм иранска поданичка — казах. — Аз съм американка по рождение и искам да бъда американска гражданка.
Хелън поклати глава.
— Не — каза тя. — Трябва да се върнете при него.
— Той ще ме пребие — извиках аз и посочих към Махтоб. — И двете ни ще пребие.
Хелън изказа съжаление, ала с нищо не можеше да ни помогне.
— В онази къща ни държат насила — опитах отново аз, цялата обляна в сълзи. — Успяхме да се измъкнем само защото всички спяха. Не можем да се върнем. Той ще ни заключи. Наистина се страхувам за нас.
— Не разбирам защо вие, американките, правите така — измърмори Хелън. — Мога да ви снабдя с дрехи. Мога да пускам ваши писма по пощата, мога да се свържа със семейството ви и да им кажа, че сте добре. Това е всичко, което мога да направя за вас.
Фактът, че двете с Махтоб бяхме напълно зависими от законите на този фанатичен патриархат, бе прост, ала вдъхваше леден ужас.
Прекарах един час в поселството в шоково състояние. Направихме всичко, каквото можахме. Обадих се по телефона в Америка.
— Търся начин да се прибера — изплаках на мама през чиляди километри разстояние. — Виж какво може да се направи оттам.
— Вече се свързах с Държавния департамент — рече мама е пресекнал от вълнение глас. — Правим каквото можем.
Хелън ми помогна да напиша писмо до Държавния департамент на Съединените щати, което щеше да бъде пуснато от Швейцария. В него заявявах, че съм задържана в Иран пряко волята ми и че не желая съпругът ми да изтегли авоарите ни от Щатите.
Хелън попълни формуляри, като ми задаваше подробни въпроси за Муди. Особено я интересуваше гражданството му. Муди никога не бе правил постъпки за американско поданство, след като се бе включил във вихъра на опиянението от революцията в Иран. Хелън ме попита за зелената му карта — официалното разрешение да живее и работи в Съединените щати. Все още имаше право да се върне и работи отново там, но изчакаше ли прекалено дълго, валидността на зелената карта щеше да изтече, а с това и възможността да практикува медицина в Щатите.
— Повече се страхувам да не си намери работа тук — казах аз. — Ако има право да работи тук като лекар, значи сме в истинска клопка, но ако няма, може би ще реши да се върнем в Щатите.
След като направи каквото можа, Хелън ни постави ужасяващия ултиматум.
— А сега трябва да си вървите — рече тя. — Ще направим всичко възможно. Бъдете търпеливи.
Поръча ни такси. Когато то пристигна, излезе на улицата и поговори с шофьора. Даде му адрес недалеч от къщата на Амех Бозорг. Щяхме да повървим няколко преки пеша, за да не види Муди, че пристигаме с кола.
Стомахът ми се сви, когато двете с Махтоб отново са озовахме из улиците на Техеран. Нямаше къде да отидем, освен да се върнем при един съпруг и баща, който бе приел ролята на наш всемогъщ тъмничар.
Опитвах се да разсъждавам за станалото, при все че главата ми се пръскаше от болка, и внимателно се обърнах към Махтоб:
— Не бива да казваме на татко, нито на някой друг къде сме били. Ако ни пита, ще кажем, че сме излезли да се поразходим и сме се загубили. Ще си мълчищ, чу ли?
Когато най-после пристигнахме, Муди ни очакваше.
— Къде бяхте? — изрева той.
— На разходка — излъгах аз. — Изгубихме се. Просто се озовахме по-далеч, отколкото предполагах. Има толкова много интересни неща.
За миг Муди се замисли над обяснението ми, после го отхвърли. Знаеше, че имам отлично чувство за ориентация. В погледа му пламна справедливият гняв на мюсюлманин, на когото се е противопоставила жена. Той ме сграбчи. Едната му ръка се впи в рамото ми, другата сграбчи косата ми. Завлачи ме пред членовете на семейството, събрани в хола — около десетина души.