— Ужасно мирише! — извика Махтоб и ме задърпа навън. Бързо се върнахме при Муди.
Притеснението на Махтоб бе съвсем очевидно, но тя изгуби всякакво желание да търсим друга тоалетна. Беше готова да чака, докато стигнем у леля й, сестрата на Муди — жената, за която той говореше с невероятна почит. Сара Махмуди Годси бе главата на семейството, към която всички се обръщаха с почтителното Амех Бозорг, което ще рече „пралельо“. Помислих си: „Веднъж да се доберем до дома на Амех Бозорг, нещата ще си дойдат на мястото.“
Махтоб бе капнала от умора, но нямаше къде да седне, затова разгънахме сгъваемата бебешка количка, която носехме за подарък на едно от племенничетата на Муди. Махтоб с облекчение се отпусна в нея.
Докато чакахме багажа си, който нямаше никакво намерение да се появи на лентите, чухме писклив глас, който се приближаваше към нас: „Дай-джан!“
Като чу думите „скъпи чичо“, изречени на фарси, Муди се обърна и с блеснал от радост поглед посрещна мъжа, тичащ към нас. Двамата се хвърлиха в продължителна прегръдка, а когато видях сълзи в очите на Муди, внезапно се почувствах виновна за нежеланието, с което предприех пътуването. Това бе неговото семейство. Неговият корен. Разбира се, че е искал, имал е нужда да ги види, да им се порадва седмица-две, а после щяхме да се върнем у дома.
— Това е Зия — обърна се към мен Муди. Зия Хаким сърдечно ми стисна ръката. Той беше един от безбройната армия млади роднини на Муди, към които мъжът ми се обръщаше с удобното „племеннико“. Сестрата на Зия, Молук, бе омъжена за Мустафа, третия син на почитаната по-възрастна сестра на Муди. Майката на Зия бе сестра на майката на Муди, а баща му — брат на баща му или обратното — тия техни роднински връзки така и не ми станаха ясни. „Племенник“ бе най-лесното възможно обръщение.
Зия бе изключително развълнуван от първата си среща с американската съпруга на своя чичо. Поздрави ме с добре дошла в Иран на изискан английски.
— Толкова съм щастлив, че дойдохте — каза той. — Откога ви чакаме!
Грабна Махтоб в обятията си и я покри с целувки. Беше красив мъж с поразителни източни черти и покоряваща усмивка. Бе по-висок в сравнение с дребните иранци наоколо и личният му чар и превъзходни обноски завладяваха на минутата. Именно такова семейство се бях надявала да има Муди. Кестенявата коса на Зия бе модерно подстригана. Носеше добре ушит костюм и риза с разкопчана яка. Но най-хубавото му беше, че е чист.
— Навън има куп народ, дето иска да ви види — рече сияещ той. — Чакаме от часове.
— Как мина през митническия контрол? — попита го Муди.
— Имам приятел, който работи тук.
Лицето на Муди светна. Скришом измъкна американските ни паспорти от джоба на сакото си:
— Какво да правим с това тук? — попита той. — Не бих искал да ни ги конфискуват.
— Аз ще имам грижата — рече Зия. — Имате ли пари?
— Да.
Муди отдели няколко банкноти и ги подаде на Зия заедно с паспортите.
— Ще се видим отвън — каза Зия и изчезна в тълпата. Бях впечатлена. Видът на Зия, пък и връзките му потвърждаваха казаното от Муди за неговото семейство. Повечето роднини имаха добро образование: много от тях бяха с университетски дипломи. Бяха лекари като Муди или принадлежаха към света на бизнеса. Познавах няколко негови „племенници“, които ни бяха гостували в Съединените щати, и всички заемаха високо положение в социалната пирамида на своето общество.
Но изглежда дори и Зия не беше в състояние да накара разтоварачите на багажа да побързат. Всички се движеха напред-назад и не спираха да говорят, но явно не успяваха да свършат много работа. Така прекарахме повече от три часа в горещината — първо за багажа си, а после — на безкрайната опашка пред митническия контрол. Махтоб стоеше мирна и мълчалива, макар да знаех, че едва издържа. Най-сетне успяхме да се промъкнем в началото на опашката — Муди пробиваше пътя, следвахме го аз, Махтоб и бебешката количка.
Митничарят внимателно прегледа всяко парче багаж и направо онемя, като видя цял куфар с лекарства. Двамата с Муди се разговориха на фарси. Както Муди ми обясни на английски, бе казал на митничаря, че е лекар и възнамерява да дари лекарствата на местните болници.
Подозрителността на митничаря обаче нарасна и той продължи да ни разпитва. Муди бе донесъл на роднините си безброй подаръци. Всеки от тях трябваше да бъде разопакован и проверен. Митничарят отвори и нашия сак с дрехи и намери заека на Махтоб, който бяхме пъхнали в багажа в последната секунда. Заекът беше голям пътешественик — беше ни придружавал до Тексас, Мексико и Канада. Тъкмо когато потегляхме от Детройт, Махтоб реши, че не може да пътува за Иран без най-добрия си приятел.