— На нея й е забранено да напуска тази къща! — разпореди се той.
После се обърна и ми каза:
— Ако още веднъж излезеш от тази къща, ще те убия!
Отново самотната спалня, изпразнените от смисъл и съдържание дни, отново гаденето и повръщането, дълбоката депресия. Случеше ли се да напусна стаята си, Амех Бозорг или някоя от дъщерите й тръгваха по петите ми. Чувствах, че волята ми отслабва. Усещах как много скоро просто ще приема участта си и завинаги ще се разделя със семейството и родината си.
Откъсната от околния свят, аз с ирония си мислех какво може да ме развълнува. Сега например течеше последният месец на бейзболния сезон и нямах никаква представа как се представят „Тигрите“. Когато тръгвахме за Иран, бяха начело в дивизията. Бях си намислила да заведа татко на един от мачовете им, като се върнем, защото знаех, че това може би ще бъде последният бейзболен мач в живота му. Носталгията ме мъчеше все повече и повече и един следобед се опитах да напиша писмо на мама и татко, без изобщо да съм сигурна дали ще успея да го пусна. За мой ужас установих, че ръката ми е прекалено слаба: не можех да напиша дори собственото си име.
С часове разсъждавах над евентуалните възможности. Бях съсипана, изнервена, потисната. Губех и последните си връзки с действителността. Муди изглеждаше доволен от факта, че съм се предала. Беше убеден, че няма да се изправя на крака, за да се боря за свободата си. Погледнах детето. Нежната кожа на Махтоб беше покрита с огромни подутини от непрекъснатите атаки на комарите. Лятото си отиваше. Скоро щеше да дойде зимата и преди да разбера, сезоните — и времето — щяха да се разтворят в нищото. Колкото по-дълго останехме, толкова по-лесно щяхме да се предадем.
В ума ми се въртеше любимата поговорка на татко: „Има ли желание, има и начин.“ Аз имах желанието, но кой разполагаше с начина да ни помогне? — чудех се аз.
„Дали изобщо някой можеше да измъкне мен и детето ми от този кошмар?“ Малко по малко, въпреки замъгленото ми от болестта и лекарствата съзнание, отговорът на въпроса изплува пред мен.
Никой не можеше да ни помогне.
Само аз можех да измъкна оттук и себе си, и детето си.
ПЕТА ГЛАВА
Една вечер, скоро след като се бе смрачило, стоях в хола на Амех Бозорг, когато чух ужасяващия рев на реактивен самолет, който приближаваше нашия квартал. Небето се освети от ярките фойерверки на противовъздушната отбрана, последвани от накъсания екот на бомбени експлозии.
„Божичко, войната приближава Техеран“ — помислих си аз. Потърсих Махтоб, за да се скрием на сигурно място, ала Маджид видя уплахата, изписана на лицето ми, и се опита да ме успокои.
— Това са само демонстрации по случай Седмицата на войната — рече той.
Муди ми обясни, че Седмицата на войната е ежегоден празник на непобедимата ислямска армия, създаден по повод на войната с Ирак или, иначе казано, с Америка, защото цялата пропагандна машина внушаваше на иранците, че Ирак е просто марионетка, която Щатите въоръжават и ръководят.
— Ние сме във война с Америка — ми заяви Муди с нескрито задоволство. — Справедливо е. Твоят баща е убил моя.
— Какво искаш да кажеш?
Муди обясни, че през Втората световна война, когато баща ми служел в американската армия в Абадан — Южен Иран, неговият баща работел като военен лекар и лекувал заболелите от малария войници, докато сам не се заразил и умрял.
— Сега за това ще плащаш ти — рече Муди. — Твоят син Джон ще загине в Близкоизточната война. Можещ да бъдеш сигурна.
Макар да бях наясно, че Муди ме дразни, просто не можех да разгранича реалността от садистичните му фантазии. Това изобщо не беше мъжът, за когото се бях омъжила. Тогава как можех да знам на какво да вярвам и на какво не?
— Ела — каза той, — отиваме на покрива.
— Защо?
— Има демонстрация.
Това можеше да бъде единствено антиамериканска демонстрация.
— Не — отвърнах. — Няма да дойда.
Без да продума, Муди грабна Махтоб и я изнесе от стаята. Тя запищя от изненада и страх и се замята в прегръдката му, ала той я стискаше здраво и заедно с други членове на семейството излезе на покрива.
Скоро единственото, което чувах, бе гръмкият рев.
— Смърт на Америка! — скандираха от покривите на къщите около нас. Тази фраза ми беше вече добре позната, тъй като я слушах непрекъснато в новинарските емисии по телевизията. — Смърт на Америка! — скандиранията ставаха все по-силни и разпалени. Запуших ушите си с ръце, но фанатичният рев не спираше.