— Смърт на Америка!
Плачех за Махтоб, която се гърчеше в ръцете на маниакалния си баща горе на покрива, а той искаше от нея да се опълчи срещу своята родина.
— Смърт на Америка! — Тази вечер в Техеран четирий-сет милиона гърла скандираха като един. Виковете се носеха от покрив на покрив, извисяваха се до кресчендо и хората изпадаха във френетична хипноза. Смазващият, ужасяващ, влудяващ рев пронизваше сърцето ми.
— Смърт на Америка! Смърт на Америка! Смърт на Америка!
— Утре отиваме в Ком — обяви Муди.
— Какво е това?
— Ком е богословският център на Иран и свещен град. Утре е първият петък от Мухаррем — месеца за поклонение. Там има гробница. Ще се облечеш в черно.
Спомних си за пътуването ни до Рей — кошмар, който завърши с бой, — Муди наби Махтоб със собствените си ръце. Защо бе нужно да ни влачат с Махтоб по невероятните им поклоннически пътешествия?
— Не искам да ходя — казах аз.
— Отиваме всички.
Познавах ислямския закон дотолкова, доколкото да дам разумно обяснение на отказа си.
— Не мога да влизам в гробници. В мензис съм.
Муди се намръщи. Всеки мой менструален цикъл му напомняше, че вече пет години след раждането на Махтоб не можех да го даря с още едно дете — син.
— Отиваме всички — каза той.
На другата сутрин се събудихме с Махтоб ужасно потиснати от това, което ни очаква. Махтоб имаше разстройство — признак, че е напрегната. Вече започвах да свиквам с това нейно състояние.
— Болна е — казах на Муди. — Трябва да си стои вкъщи.
— Отиваме всички — сряза ме той.
Потънала в дълбока меланхолия, сложих си черната униформа. Щяхме да пътуваме с колата на Мортеза, племенника на Муди, заедно с Амех Бозорг, дъщеря й Фереще, Мортеза, жена му Настаран и тяхната прелестна дъщеричка Нилуфар. Минаха часове, докато се измъкнем от града и излезем на магистралата, а после още два часа пътувахме по път, гъмжащ от коли на поклонници, през мрачната като настроението ми провинция.
Ком бе прашен град. Нито една улица не бе павирана и колите на събиращото се множество вдигаха облаци задушлив прахоляк. Като се измъкнахме от автомобила, по просмуканите ни от пот дрехи полепна слой нечистотии.
В центъра на площада имаше басейн с олимпийски размери, заобиколен от викащи поклонници, които се опитваха да стигнат до водата, за да изпълнят ритуалното предмолитвено умиване. Тълпата не демонстрираше никаква любов към ближния. Всички работеха здраво с лакти и попадналите на място удари помагаха на някои да си осигурят място до ръба на басейна. От време на време се разнасяше плисък, последван от яростния крясък на някой неочаквано покръстен поклонник.
Тъй като нито Махтоб, нито аз имахме намерение да участвуваме в молитвите, не си направихме труда да се мием в мръсната вода, а просто изчакахме другите да свършат.
После се разделихме на мъжка и женска група и двете с Махтоб последвахме Амех Бозорг, Фереще, Настаран и Нилуфар в женската част на гробницата. Нямаше място да се наведем и събуем обувките си, затова само ги изхлузихме и ги побутнахме към растящата купчина разнородни обуща.
Блъскана от всички страни, Махтоб отчаяно стискаше ръката ми. Така влязохме в една огромна зала, чиито стени бяха украсени с огледала. От високоговорителите се разнасяха ислямски мелодии, но дори музиката не бе в състояние да заглуши гласовете на хиляди загърнати в черни чадори жени, които бяха коленичили на пода, биеха се с юмруци в гърдите и виеха молитви.
Гигантските огледала в рамки от злато и сребро отразяваха блясъка на скъпоценните метали и разкошът им рязко контрастираше с черните чадори на поклонничките. И гледката, и звуците действаха хипнотично.
— Седнете — каза Амех Бозорг.
Двете с Махтоб седнахме, а до нас се свиха Настаран и Нилуфар.
— Седнете — повтори Амех Бозорг. С помощта на жестове и няколко прости думи на фарси тя ми каза да погледна към огледалата. Двете с Фереще се отправиха към богато украсен ковчег, който се намираше в една от съседните зали.
Обърнах поглед към огледалата. Само след броени минути почувствах, че изпадам в някакво подобно на транс състояние. Огледалата, отразяващи други огледала, създаваха усещане за безкрайност. Ислямската музика, ритмичното думкане по гърдите на жените и монотонният вой на молитвите ми действаха хипнотично против волята ми. За вярващите това преживяване сигурно е невероятно вълнуващо.
Нямах представа колко време е минало. В един момент усетих, че Амех Бозорг и Фереще са се върнали в залата при нас. Дъртата вещица се отправи към мен, като крещеше с все сили и ме сочеше с пръст.
Какво ли пак съм направила, почудих се аз.