— Разбира ce, че може да дойдете — каза Реза. — Но не тази вечер, защото ще излизаме. Тароф.
— А утре? — настоях аз.
— Разбира се. Ще взема някоя кола и ще дойдем да ви вземем. Тароф.
Муди ми разреши да взема само част от и без това оскъдната ни покъщнина. Колкото и да ме ненавиждаше, Амех Бозорг бе дълбоко засегната от плановете ни да ce преместим. Фактът, че не вземаме с нас всичкия си багаж, бе знак, че престоят ни у Реза и Есей ще бъде кратък. През целия ден Муди избягваше намръщената физиономия на сестра си.
Стана десет часът вечерта, а Реза още не бе дошъл да ни вземе, затова настоях Муди да ми разреши да му се обадя по телефона. Докато набирах номера, той стоеше зад гърба ми.
— Ние те чакаме — казах на Реза, — а теб никакъв те няма.
— О, знаеш ли, отвори ни се една работа — отвърна Реза. — Ще дойдем утре.
Тароф.
— Не, не мога да чакам до утре. Можем ли да дойдем тази вечер?
Реза най-сетне разбра, че трябва да изпълни обещанието си.
— Добре, идвам — каза той.
Бях готова да тръгна в мига, в който Реза прекрачи прага, но той настоя да постои. Преоблече се в домашна роба, пи чай, яде плодове и разговаря продължително с майка си Амех Бозорг. Ритуалът но сбогуването — целувки, прегръдки, приказки — му отне цял час.
Беше доста след полунощ, когато най-сетне потеглихме, за да пътуваме само няколко минути до една двуетажна къща. Тя принадлежеше на Реза и брат му Мамал. Реза и Есей живееха на първия етаж с тригодишната си дъщеря Мариам и четиримесечния си син Мехди. Мамал, жена му Насерин и синът им Амир живееха на втория етаж.
Като пристигнахме, Есей чистеше като луда и това обясни поведението на Реза. Изобщо не се бяха подготвили за гости, защото разчитаха на тарофа. Така или иначе, Есей ни посрещна много сърдечно.
Беше толкова късно, че аз веднага отидох в спалнята ни и си сложих нощница. Скрих парите и бележника с адреси под матрака. После сложих Махтоб да спи и преминах към следващата точка на своя план.
Повиках Муди в спалнята и лекичко го докоснах по ръката.
— Обичам те, задето ни доведе тук.
Той ме прегърна нежно и ме погледна с очакване.
Бяха минали цели шест седмици. Притиснах се до него и вдигнах устни за целувка. През следващите няколко минути положих всички усилия да не повърна и дори успях да симулирам колко ми е хубаво. „Мразя го! Мразя го! Мразя го!“ — повтарях си през цялото време, докато продължаваше отвратителният акт.
Когато обаче свърши, аз прошепнах:
Обичам те! ТАРОФ!!!
ШЕСТА ГЛАВА
На другата сутрин Муди стана рано, за да вземе душ — според ислямския закон следите от плътското съвкупление трябва да се измиват преди всяка молитва. Шумът от душа беше знак за Реза и Есей, както и за Мамал и Насрин на горния етаж, че между нас с Муди нещата са се оправили.
Това, разбира се, бе твърде далеч от истината. Сексът с Муди бе една от многото противни отстъпки, които трябваше да правя, за да мога да се боря за свободата си.
През първия ни ден у Реза и Есей Махтоб си поигра с тригодишната Мариам и огромната й колекция от играчки, изпращани от нейните чичовци, които живееха в Англия. Мариам имаше дори люлка в задния двор на къщата.
Дворът бе като островче сред пренаселения шумен град. Ограден с висок тухлен зид, в него растяха кедър, нар и много розови храсти. По оградата пълзеше лозница.
Самата къща се намираше в центъра на квартал с мрачни и еднообразни постройки, прилепени една до друга. Всяка от тях имаше двор като нашия. Стените на задните дворове опираха о друг ред еднакви къщи.
Есей бе далеч по-добра домакиня от Амех Бозорг, но сравнението бе относително. Въпреки че предишната вечер бе чистила, къщата й беше доста мръсна според моите американски разбирания. Навсякъде щъкаха хлебарки. Преди да се обуем, за да излезем, трябваше да изтръскваме буболечките от обувките си. В къщата цареше хаос и миришеше на урина, защото Есей оставяше Мехди върху килима без пелени и той пишкаше и акаше навсякъде. Тя, разбира се, почистваше изпражненията, ала урината попиваше в персийските килими.
Изглежда, миризмата дразнеше и Муди, макар че той никога нямаше да си го признае. Веднъж ни предложи да излезем да се поразходим с децата в парка. Беше нервен и намусен. Щом излезе от къщата, започна да се оглежда на всички страни, сякаш се страхуваше, че някой ни дебне.
Опитах се да не му обръщам внимание и заразглеждах новото място, на което бях попаднала. Кварталът, в който бяхме дошли, се състоеше от два реда къщи с плоски покриви, разположени между малки дворчета. Докъдето ми стигаше погледът, виждах една и съща картина. Стотици, може би хиляди хора живееха наблъскани в тези градски квартали и тяхното присъствие бе причина за непрестанното оживление по тесните улици.