Ясният слънчев ден в края на септември вече носеше мириса на есента. Паркът ни изненада приятно, предлагайки нещо по-различно от гледката на безкрайни редици от къщи. Тревната му площ беше голяма колкото три жилищни карета. Имаше красиви цветя и високи дървета. Виждаха се и няколко пресъхнали водоскока; електричеството едва стигаше за домакински нужди и правителството не можеше да си позволи да изразходва електроенергия за подобен лукс.
Махтоб и Мариам се заиграха на люлките и пързалката, но много скоро Муди прекъсна играта им, като им заяви троснато, че е време да се прибираме.
— Защо? — попитах аз. — Тук е толкова приятно.
— Трябва да се връщаме — сряза ме той. Следвайки плана си, аз кротко се съгласих. Не исках да създавам напрежение.
Дните минаваха и някак свикнах с острата миризма на апартамента и шумното ежедневие на квартала. По цял ден гласовете на уличните търговци кънтяха навън и проникваха през отворените прозорци.
— Ашкал! Ашкал! Ашкал! — викаше боклукчията, като наближаваше със скрибуцащата си четириколка, крачейки из уличната мръсотия с пробити обуща, а домакините бързаха да изнесат отпадъците на тротоара. Понякога, след като вдигнеше сметта, той се връщаше с голяма метла с дълга дръжка и измиташе улицата от остатъците, които скитащите кучета и котки бяха измъкнали от купчините. Ала вместо наистина да почисти вонящите боклуци, той просто ги тикваше в уличните канали, които никой никога не чистеше.
— Намак! — крещеше продавачът на сол, бутайки количка с купчина влажна сол. Жените притичваха с остатъците от сух хляб, които разменяха за сол, а той на свой ред ги продаваше за храна на добитъка.
— Сабзи — викаше мъжът, който бавно караше своя пикап по тясната уличка. Разнасяше спанак, магданоз и всякакви други зеленчуци според сезона. Понякога съобщаваше за пристигането си с мегафон. Когато се явяваше неочаквано, Есей припряно се увиваше в чадора, за да купи плодове и зеленчуци.
Уплашеното блеене на петнайсетината овце, чиито лоени топки висяха под опашките като вимета на крави, известяваха пристигането на овчаря. Овцете бяха белязани с ярка боя, за да ги различават собствениците им. Самият овчар бе само прекупвач.
От време на време се появяваше дрипав велосипедист, който точеше ножове.
Есей ми каза, че всички тези хора са отчайващо бедни и вероятно живеят в собственоръчно построени бараки. Жените им бяха нахални просякини, които звъняха по вратите и се молеха за малко храна или някой риал. Бяха омотани в чадорите така, че от лицето се виждаше само едно око. Молеха за помощ. Есей винаги им даваше по нещичко. За разлика от нея съпругата на Мамал, Насрин, твърдо отказваше.
Всичко това ми звучеше като някаква странна симфония на обречените — на мъжете и жените, които водеха борба за оцеляване.
С Есей си допадахме, доколкото можеха да си допаднат две жени, принудени да живеят заедно при доста странни обстоятелства. За мен бе голямо облекчение да се намирам в дом, където всички говорят английски. За разлика от Амех Бозорг Есей с удоволствие приемаше да й помагам в домакинството.
Тя беше лоша домакиня, но добра готвачка. Всеки път, когато й помагах да приготвим вечерята, се впечатлявах от подредения й хладилник. Месото и зеленчуците — измити, нарязани и готови за употреба — бяха разпределени и подредени в найлонови пликове. Тя правеше меню за месец напред и го окачваше в кухнята. Храната бе добре балансирана и чисто сготвена. Двете с часове чистехме буболечките от ориза, преди да го сложим в тенджерата. Странно, но за мен беше истинско щастие, че мога да почиствам храната си от насекоми! Само за два месеца отношението ми към нещата от живота коренно се промени. Едва сега осъзнах колко ме е разглезил американският начин на живот и как съм се суетяла над съвсем незначителни дреболии. Тук всичко беше различно. Вече бях научила, че не бива да позволявам на ежедневните дреболии да влияят върху важните неща. Ако в ориза има буболечки, почистваш ги. Ако бебето се изака върху килима, почистваш го. Ако съпругът ти иска да си тръгнете рано от парка, тръгваш си.
Зохре доведе Амех Бозорг на гости. Тя ни даде една възглавница и жестът ядоса Муди. Обясни ми, че според иранския обичай се подарява нещо на госта, който си тръгва. Намекът беше съвсем прозрачен. Амех Бозорг не смяташе престоя ни у Реза и Есей за временен. Тя беше обидена, че сме отказали гостоприемството й.