— Не гореше от желание да ми съдейства — каза Хелън. Изведнъж ме достраша. Сега вече Муди знаеше, че родителите ми използуват официални канали, за да ми помогнат с каквото могат. Дали това не беше причината за лошото му настроение през последните няколко дни? Не посмях да закъснявам повече, а трябваше да купя хляб. Като затворих, Хамид настоя да си поговорим малко.
— Някакъв проблем ли имате? — попита ме той. До този момент не бях разказвала историята си никъде другаде, освен в посолството. Единствените ми контакти с иранци бяха с роднините на Муди; единственият начин по който можех да преценя отношението на иранците към американците, бе но отношението им към мен, а то бе враждебно и обидно. Дали всички иранци мислеха по този начин? Собственикът на магазина „Пол Пица“ не бе като тях. До каква степен можех да се доверя на иранец? Преглътнах сълзите си със съзнанието, че рано или късно ще трябва да намеря някого извън семейството, който да ми помогне, и разказах тъжната си история на този непознат човек.
— Ще ви помагам винаги и с каквото мога — тържествено заяви Хамид. — Не всички иранци са като съпруга ви. Когато ви дотрябва телефон, винаги сте добре дошли.
После добави:
— Позволете ми да направя някои проверки. Имам приятели в паспортния отдел.
Благодарих на Бога за срещата си с Хамид и се втурнах към магазина с Махтоб и Амир. Трябваше да купя хляб за вечеря — това бе поводът за излизането ми. Както винаги, се наредихме на огромна опашка и наблюдавахме как работят четиримата работници в пекарната. В дъното на помещението се намираше огромна вана от неръждаема стомана, висока метър и двайсет, с диаметър над два метра, в която втасваше тестото.
В другия край на помещението, изпотен от силната горещина, един мъж ритмично загребваше от тестото, мяташе го върху теглилка и го нарязваше на приблизително равни части. После хвърляше парчетата върху посипания с брашно циментов под на пекарната, където ce трудеха други двама босоноги мъже.
На пода, седнал по турски, вторият работник поемаше суровото тесто, овалваше го в купчина брашно и го омесваше в топка, докато се клатеше и си тананикаше по памет стихове от Корана. После отново мяташе измесеното тесто на пода, където се оформяше стройна редица топки.
Третият работник си избираше топка тесто от редицата и я хвърляше върху малка дървена дъска, после я разточваше с точилка, подхвърляше я неколкократно във въздуха, като я подхващаше с единия край на точилката, и с бързо движение на ръката си я мяташе върху изпъкнала рамка, покрита с парче плат, която държеше четвъртият.
Той стоеше в нещо като яма в циментения под и оттам се виждаха само главата, раменете и ръцете му. Подът около ямата бе покрит с парчета плат, които предпазваха тялото му от непоносимата жега на огнената паст. Със същото равномерно движение той вадеше от пещта поредната партида изпечен хляб.
Днес чакахме много по-дълго от обикновено и аз се разтревожих как ще реагира Муди.
Когато най-после дойде и нашият ред, хвърлихме парите на пода и грабнахме пресния хляб.
Докато бързахме към къщи, обясних на Махтоб, че в никакъв случай не трябва да казва на баща си за Хамид и за телефонния разговор. Оказа се, че от предупреждението ми няма никаква нужда. Малката ми петгодишна дъщеря вече знаеше кои са нейните приятели и врагове.
Муди ни посрещна, изпълнен с подозрения. За да си спестя неприятностите в момента, го излъгах, че сме чакали на една безкрайна опашка, но хлябът свършил пред нас, затова се наложило да отидем до друга хлебопродавница.
Дали бе усетил лъжата ми, или писмата от посолството го бяха направили подозрителен, но през следващите няколко дни той се държа открито предизвикателно и заплашително.
Нещата се влошиха още повече след пристигането на едно писмо от разтревожената ми майка. До този момент Муди бе отварял всички писма от семейството и приятелите ми. Сега, кой знае защо, той ми донесе неотворен плик, адресиран до мен лично от майка ми. Виждах почерка й за пръв път, откакто бях пристигнала тук. Муди седна на пода до мен и занаднича през рамо, докато четях. В него пишеше:
Скъпи ми Бети и Махтоб.
Толкова се тревожим за вас. Преди да тръгнете, сънувах, че това ще се случи, че той ще ви отведе там и няма да ви пусне да се върнете. Не ти го споменах, защото не исках да се меся.