Митничарят ни позволи да задържим чантата с дрехи и — за голяма радост на Махтоб — заека. Той каза, че останалата част от багажа ще ни бъде изпратена по-късно, след като бъде подробно проверена.
Облекчени по този начин от товара си, ние стъпихме на иранска земя четири часа след кацането на самолета.
Муди веднага бе погълнат от тълпа облечени в роби и покрити с наметала хора, които висяха по официалния му костюм и хълцаха от възторг. Наоколо се струпаха безброй роднини — пищяха, плачеха, стискаха ръката му, прегръщаха го и го целуваха, целуваха мен, целуваха Махтоб. Всички носеха цветя, които пъхаха в ръцете ни. Скоро обятията ни преливаха от букети.
„Защо ли съм с този глупав шал“ — питах се аз. Косата ми бе залепнала по черепа. Бях плувнала в пот. „Сигурно сега вече мириша като всички тях“ — помислих си аз. Муди се просълзи от радост, когато Амех Бозорг го притисна в обятията си. Тя бе увита в прословутия тежък черен чадор, но аз веднага я познах, защото бях виждала нейни снимки. Гърбавият й нос не можеше лесно да се сбърка. Беше едра широкоплещеста жена, доста по-възрастна от четирийсет и седем годишния Муди. Притисна го към себе си, метна се на врата му и го обгърна с нозе, сякаш нямаше никакво намерение да го пусне.
В Америка Муди работеше като анестезиолог остеопат — уважаван специалист с годишен доход почти сто хиляди долара. Тук обаче отново се превърна в малкото братче на Амех Бозорг. Родителите на Муди — и двамата лекари — починали още когато бил на шест години и сестра му го отгледала като собствен син. Завръщането му след повече от десет години отсъствие я беше развълнувало така, че накрая другите роднини трябваше със сила да я откъснат от него.
След като Муди ни запозна, тя ме обсипа с целувки, запрегръща ме и не спираше да приказва. Носът й бе толкова огромен, че приличаше на изкуствен. Стърчеше изпод насълзените й зеленикавокафяви очи. В устата й се виждаха криви черни зъби.
Муди ме представи и на съпруга й, Баба Хаджи. Той ми поясни, че името му означава „бащата, който е бил в Мека“. Беше нисък мрачен човек, облечен в широк сив костюм с панталони, чиито крачоли почти скриваха платнените му обувки. Не обелваше нито дума. Беше забил поглед в земята така, че хлътналите в тъмното му сбръчкано лице очи да не могат да срещнат моя поглед. Заострената му бяла брадичка беше точно копие на брадата на аятолах Хомейни.
Изведнъж тежък венец, по-голям от мен самата, увисна ма раменете ми. Това като че ли беше някакъв сигнал, защото тълпата се отправи вкупом към паркинга. Хукнаха към няколко съвсем еднакви, малки като кутийки бели коли. Натъпкаха се вътре — по шест, по осем, че дори и по дванайсет души в кола. Отвсякъде се подаваха крака и ръце.
Муди, Махтоб и аз бяхме тържествено поведени към колата за официални гости — голям широк тюркоазено-син шевролет модел седемдесета. Настаниха ни и тримата на задната седалка. Амех Бозорг седна отпред със сина си Хосейн, който имаше честта да шофира, защото бе най-старши по възраст. Зохре, най-голямата неомъжена дъщеря, седеше между майка си и брат си.
Претъпкана с цветя, колата ни поведе кортежа извън зоната на летището. Заобиколихме огромната кула Шахяд, която се извисяваше на четири елегантно извити колони. Сива и инкрустирана с мозайки от тюркоаз, тя блестеше на обедното слънце. Бе строена от шаха като изящен символ на персийската архитектура. Муди ми беше разказвал, че Техеран бил прочут с тази впечатляваща кула, която се извисявала като страж в покрайнините на града.
Отминахме кулата и се включихме в скоростна магистрала. Хосейн здраво настъпи газта и старият шевролет вдигна почти сто и двайсет километра в час — пределна за възможностите му скорост.
Докато се носехме напред, Амех Бозорг се обърна и ми напъха в ръцете един пакет, завит като подарък. Беше тежък.
Погледнах въпросително Муди.
— Отвори го — рече той.
Развих пакета и от него се показа връхна дреха, която щеше да ми стигне до глезените. Нямаше никаква кройка.
Муди ми каза, че е от скъп вълнен плат, но на пипане приличаше повече на найлон, дори на мушама. Платът беше тънък, ала тъкан толкова сбито, че със сигурност щеше да държи много топло през лятото. Цветът му бе отвратителен, мръснозелен. Освен него имаше и дълъг тежък зелен шал, много по-плътен от този, с който се бях забрадила в момента.