Сега сънувах друг сън — как Махтоб остава без крак след бомбена експлозия. Ако ви се случи нещо, той трябва да се чувства виновен. Вината е единствено негова…
Муди изтръгна писмото от ръцете ми.
— Гадости и тъпотии! — изкрещя той. — Никога повече няма да ти позволя нито да получаваш писма от тях, нито да разговаряш с тях по телефона.
През следващите няколко дни излизаше с мен на пазар и изтръпвах всеки път, когато минавахме покрай магазина на Хамид.
До този момент Муди сякаш бе забравил за съществуването на света извън Иран, но резултатът от безотговорността му го стигна чак тук, на хиляди мили разстояние.
Преди да напуснем Америка, Муди пръскал пари наляво и надясно без мое знание. Похарчил над четири хиляди долара за щедри подаръци на роднините си. В Детройт бяхме подписали наемен договор за къщата, ала там нямаше кой да плаща но шестстотин долара месечно на наемодателя. Нямаше кой да изплаща вноските за нещата, които бяхме купили за обзавеждане. Сигурно вече фигурирахме в списъка на длъжниците на Федералната данъчна служба.
Все още имахме имущество, натрупано в годините, през които Муди печелеше добре. Той тайно бе теглил големи суми от банковите ни сметки, преди да дойдем в Иран, но не ги беше закрил, защото това би разкрило плановете му пред мен. Имахме дом, пълен със скъпи мебели, и два автомобила. Освен това държахме къща под наем в Корпус Кристи. В тези имоти бяха вложени десетки хиляди долара и Муди бе твърдо решен да ги прехвърли в Иран.
И представа нямаше, че съм изпратила документ с обратно съдържание до Държавния департамент, а Муди нямаше никакво желание да изплати задълженията си в Америка. Най-вече нямаше желание и стотинка от неговите пари да влезе в държавната хазна на Съединените щати.
— Няма да платя нито цент на Америка — заяви той. — Приключих с нея. Повече нищо няма да измъкнат.
Но Муди знаеше много добре, че ако текущите сметки не бъдат изплатени, кредиторите щяха да ни осъдят и да получат парите си, заедно с лихвите и глобите. Спестяванията ни се топяха с всеки изминал ден.
— Родителите ти трябва да продадат всичко и да ни изпратят парите! — изръмжа Муди, като че ли аз бях виновна за този финансов хаос, а моите родители бяха длъжни да се занимават с нашите дела.
Муди ставаше все по-неспособен да действа и с всеки изминал ден завръщането ни в Америка ставаше все по-невъзможно. Беше съсипал непоправимо и своя, и нашия живот.
Върнеше ли се в Америка, кредиторите щяха да го обсадят на минутата, а аз — за това сигурно си беше дал сметка — щях да се разведа незабавно.
Въпреки това тук, в Иран, поне засега, лекарската му диплома не струваше и пукната пара. Напрежението надхвърляше търпението му и избиваше в растяща нетърпимост към околните. Двете с Махтоб съвсем се откъснахме от него, като се стараехме да избягваме, доколкото е възможно, и най-незначителните контакти. В тревожния поглед на Муди бе стаена дълбока заплаха.
В квартала започна ремонт на канализацията. Цели два дни нямахме вода. Купчината мръсни съдове растеше. По-лошото бе, че не можех да измия продуктите за готвене. Като чу за какво се притеснявам, Мамал обеща да ни заведе на ресторант. Семейството на Муди почти не се хранеше навън, така че зачакахме събитието с огромно нетърпение. Вместо да готвя вечеря, на следващия ден двете с Махтоб се опитахме, доколкото позволяваха обстоятелствата, да се облечем елегантно.
Когато Мамал се върна от работа, бяхме готови, но той бе уморен и ядосан.
— Няма да излизаме! — промърмори. Пак тароф.
Ние с Махтоб се намусихме; в живота ни имаше твърде малко приятни моменти.
— Тогава да излезем ние тримата — предложих на Муди.
— Не! — отвърна той.
— Моля те!
— Не! Ние живеем в техния дом. Не можем да излизаме сами. На тях не им се излиза, така че сготви нещо.
В този миг разочарованието надделя над бдителността ми. Забравяйки безсилието на собственото си положение, аз се поддадох на обзелия ме гняв и извиках:
— Вчера се разбрахме, че тази вечер ще вечеряме навън. Сега Мамал не желае да излиза.
Мамал изникна в съзнанието ми като най-големия виновник за всичките ми нещастия. Преди всичко той бе човекът, който ни покани на гости в Иран. Виждах лукавото му лице, когато в Детройт ме убеждаваше, че семейството му никога няма да позволи на Муди да ме задържи в Иран против волята ми.
Изправих се, впих поглед в Муди и извиках:
— Лъже! Той е един най-обикновен лъжец!
Муди скочи на крака и лицето му се изкриви в демонична гримаса.
— Наричаш Мамал лъжец, така ли? — изкрещя той.