При всеки контакт с Муди — реплика, въпрос, поглед или дори мисъл за него — намирах нови потвърждения за старите си страхове. Познавах този човек твърде добре. В продължение на години бях наблюдавала как сянката на лудостта постепенно го обгръща. Опитвах се да забравя своите предчувствия, които водеха единствено до самосъжаление, но неизбежно се връщах отново и отново към миналото. Защо ли не се вслушах в гласа на опасенията, преди да се кача на самолета за Техеран. Щом се сетех за това — а се сещах все по-често, — имах чувството, че примката се затяга по-здраво около врата ми.
Можех да изброя безброй причини, поради които бяхме тук — финансови, правни и дори емоционални. Но резултатът бе един. Бях довела Махтоб в Иран като последен отчаян опит да осигуря свободата й, но съдбата ми бе изиграла лоша шега.
Можех ли да се примиря с мисълта да живея в Иран само за да бъде Махтоб в безопасност? Едва ли. За мен вече нямаше значение дали един ден Муди ще се превърне в мил и любящ съпруг и баща. Познавах го и знаех, че лудостта му периодично и неизбежно ще избива на повърхността. За да спася живота на Махтоб, трябваше да рискувам, въпреки че неотдавна ми бе напомнено по най-категоричен начин до какво могат да доведат подобни опити.
Вместо да ме превърне в покорна робиня, гневът на Муди закали още повече волята ми и макар ежедневните ми задължения да бяха доста невинни, всяка моя мисъл и действие преследваха една-единствена цел.
Махтоб засилваше решителността ми още повече.
Като се затваряхме в банята, тя тихичко проплакваше и ме молеше да се върнем у дома в Щатите.
— Знам как можем да се върнем в Америка — каза тя един ден. — Когато татко заспи, ще се измъкнем на пръсти, ще отидем на летището и ще се качим на първия самолет.
За едно петгодишно дете животът е твърде лесен. И твърде сложен.
Молитвите ни станаха още по-горещи. Въпреки че в продължение на години не бях стъпвала в църква, сега вярата ми в Бога се засили. Не можех да проумея защо ни е наказал да страдаме така, но знаех, че без Негова помощ не ще успеем да отхвърлим ужасното бреме.
Собственикът на магазина за мъжко облекло Хамид ни помагаше по малко. Когато за пръв път се престраших да вляза в магазина му след побоя, той ме попита:
— Къде се губите? Разказах му.
— Той трябва да е луд! — Говореше бавно, обмисляше всяка дума. — Къде живеете? Мога да изпратя човек, който да ви държи под око.
Това бе възможност, която си струваше да се обмисли, но като поразсъждавахме и двамата, решихме, че така Муди ще разбере за моите тайни приятели.
След време се пооправих и започнах да излизам по-често. При всяка възможност се отбивах в магазина на Хамид да телефонирам на Хелън в посолството и да обсъждам положението си с моя нов приятел.
Хамид беше бивш офицер от шахската армия, който сега живееше в дълбока конспирация.
— Народът на Иран искаше тази революция — тихо ми призна той. — Но това… — Посочи тълпите с мрачни лица, които задръстваха улиците навън — не това искахме.
Хамид също търсеше начин да се измъкне от Иран със семейството си, но първо трябваше да уреди хиляди други неща: да продаде магазина, да прехвърли спестяванията си и да вземе необходимите предохранителни мерки. Но бе твърдо решен да бяга, преди сегашната власт да открие миналото му.
— В Щатите имам много влиятелни приятели — каза той. — Те ще направят всичко за мен.
Казах му, че и моите родители и приятели в Америка правят всичко възможно, но очевидно по официален път не може да се постигне много.
Телефонът на Хамид ми помагаше много. Въпреки че информацията от посолството ме обезсърчаваше — както, разбира се, и липсата на информация, — засега тя бе единствената връзка с родината ми. Дружбата с Хамид ми помогна в друго отношение. Той бе първият иранец, от когото разбрах, че много негови сънародници са запазили доброто си отношение към западния начин на живот и не одобряват афишираното презрение на иранското правителство към Америка.
С течение на времето осъзнах, че Муди съвсем не е всесилният и всеможещ човек, за какъвто го мислех. Той изобщо не успя да получи разрешение за медицинска практика в Иран. Американската му диплома вдъхваше респект, но в канцелариите на правителството на аятолаха той често се сблъскваше с ред предразсъдъци.
Муди не заемаше и върха в сложната семейна йерархия. Трябваше да се подчинява на по-възрастните си роднини така, както бяха длъжни да му се подчиняват по-младите. Не можеше да се измъкне от семейните задължения, което пък започна да действа в моя полза. Роднините му бяха започнали да се чудят какво става с Махтоб и мен. През първите две седмици от престоя ни в Иран той ни бе запознал с всички. Много от роднините искаха отново да ни видят и Муди знаеше, че не може вечно да ни държи под ключ.