Изтощен от молитвите, той свикна да си спи до десет-единайсет часа сутринта. Беше ми ясно, че новият дневен режим на Махтоб скоро ще го отегчи. Може би скоро щеше да ми разреши да я водя сама на училище, а това щеше да ми даде повече лична свобода.
И все пак, като изключим надеждите ми, сутринта бе напрегната. Докато я обличах за училище, тя не пророни нито дума. Остана мълчалива до мига, в който влязохме в канцеларията и една помощник-учителка й протегна ръка, за да я заведе в класната стая. Махтоб се разплака неудържимо. Здраво стисна края на дрехата ми.
Погледнах Муди, но в погледа му прочетох не съчувствие, а заплаха.
— Трябва да идеш, Махтоб — казах, полагайки огромно усилие да запазя самообладание. — Всичко е наред. Ще дойдем да те вземем. Не се тревожи.
Помощник-учителката внимателно понечи да изведе Махтоб, която направи опит да се държи храбро, но щом двамата с Муди й обърнахме гръб, я чухме да пищи от ужас при мисълта за раздялата. Сърцето ме заболя, но знаех, че в този момент не бих могла да се опълча срещу налудничавия си съпруг, който ме стисна за ръката и ме изведе на улицата.
Прибрахме се у дома с оранжево такси, без да разменим нито дума. Там ни чакаше Насрин, за да ни каже, че са се обадили от училището.
— Махтоб вдигала голяма врява. Трябва да отидете, за да си я приберете.
— Ти си виновна! — изкрещя ми Муди. — Ти я направи такава! Махтоб е разглезено момиче! Ти я превърна в мамино детенце!
Мълчаливо приех обвиненията му, не исках да рискувам излишно. „Аз ли съм виновната? — щеше ми се да му извикам. — Ти си тоя, който обърка живота й!“ Но се сдържах, защото в думите му имаше известна истина. Наистина глезех Махтоб. Страхувах се да я изпусна от погледа си, за да не би Муди и семейството му да ми я отнемат с помощта на някой хитро скроен заговор. Каква вина носех? Ако в живота на една майка има ситуации, в които тя може да си позволи крайности, то моето положение беше именно такова!
Муди изфуча навън и скоро се върна, влачейки след себе си онемялата Махтоб.
— Утре отиваш на училище и ще останеш там сама! — нареди й той. — И никакъв рев, ясно ли е!
До вечерта използвах всяка възможност, за да й поговоря.
— Бъди послушна — съветвах я. — Бъди силна, дръж се като голямо момиче и Бог ще ти помогне.
— Нали му се помолих да направи така, че да не ходя в онова училище — изплака Махтоб. — Но Той не е чул молитвата ми.
— Може би я е чул и има причина, поради която трябва да продължиш да ходиш там. Запомни, Махтоб — ти никога не си сама. Бог е винаги с теб. Той ще се грижи за теб. Запомни — когато се чувстваш самотна и уплашена, когато не знаеш какво става, моли се. Не обръщай внимание на онова, което ти казват околните, просто се моли и всичко ще се оправи.
Съветите ми не помогнаха и на следващата сутрин Махтоб се събуди уплашена и подута от рев. Сърцето ми се късаше, като гледах Муди как грубо я помъкна към училището, а на мен ми нареди да си остана вкъщи. Паническите й писъци продължиха да кънтят в ушите ми дълго след като бяха излезли. Нервно крачех напред-назад и не можех да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми, докато чаках Муди да се върне и разкаже как е минало този път.
Тъкмо влизаше, когато Есей го спря на стълбите, за да му каже, че от училището пак са се обадили да прибере Махтоб. Не желаела да слуша никого, а писъците й смущавали учебните занятия.
— Отивам да я взема! — сопна ми се той. — И такъв бой ще й хвърля, че утре няма и да помисли за писъци!
— Моля те, не я бий! Моля те, ще говоря с нея! — викнах подире му, преди да затръшне вратата след себе си.
Не я би. Напротив, насочи гнева си към мен, защото директорката бе поставила условие, което не му се нравеше.
— Искат поне няколко дни да ходиш с нея в училището. Ще я чакаш в канцеларията, докато има занятия. Само така ще я приемат отново.
Нещо все пак стана, помислих си. Не исках Махтоб да ходи насила на училище, но затова пък ми се откриваше възможност да излизам всеки ден. Това решение на проблема не беше по вкуса на Муди, но друго не можеше да предложи, затова взе, че се разпореди:
— Ще стоиш в канцеларията и никъде няма да мърдаш, докато не дойда да ви взема. Забранявам ти да използваш телефона.
— Добре — обещах аз, но обещанието ми беше тароф.
На следващата сутрин тримата взехме такси до училището. Махтоб беше умислена, но много по-спокойна от предишните два дни.