Махтоб издържа сутринта, макар да не преливаше от щастие — помагаше й мисълта, че съм близо до нея. Когато по обяд заниманията на предучилищните групи свършиха, Муди дойде да ни вземе. Прибрахме се с такси.
На другия ден, докато седях в канцеларията, ханум Шахин доведе една учителка, за да се запознаем.
— Казвам се госпожа Азар — рече жената. — Говоря малко английски. Да поприказваме.
Седна до мен и долови подозрителния ми поглед.
— Ние знаем, че не ни харесвате, но не желаем да си мислите, че сме лоши хора. Не ви ли харесва училището?
— Много е мръсно — отвърнах. — Не искам Махтоб да ходи в такова училище.
— Съжаляваме — рече госпожа Азар. — Чувстваме се неудобно, защото сте чужденка. Бихме искали да ви помогнем с нещо.
Ханум Шахин кръжеше около нас. Чудех се дали разбира нещо от разговора ни. Тя каза нещо на фарси и госпожа Азар преведе:
— Директорката казва, че всички тук искат да научат английски. Пита ви дали не бихте идвали всеки ден и докато чакате Махтоб, да ги учите на английски, а те вас на фарси.
Ето го отговора на молитвите ми, помислих. Така ще се опознаем.
— Добре — съгласих се.
Така започнахме. Жените от канцеларията бездруго имаха малко работа, като изключим назидателните и унизителни нравоучения, и ние прекарвахме сутрините, като се учехме взаимно. Така постепенно започнах да ги опознавам. Макар да ни делеше пропаст по отношение на възпитанието и стремежите ни, те също обичаха децата и се грижеха за тях по единствения начин, който познаваха. Бяха хванати в капан от системата, която им нареждаше какво да правят и как точно да го правят, но въпреки железните правила в тях проблясваха искриците на индивидуалността. Общуването не бе лесна работа, но оставах с впечатлението, че не са малко иранците, недоволни от състоянието на нещата в собствената им страна.
Нашите нови приятелки истински се привързаха към нас двете. Всяка сутрин ни посрещаха с радост. Вдигаха Махтоб на ръце и я целуваха. Ханум Шахин все повтаряше, че харесва „мириса“ й, имайки предвид малкото парфюм, който скришом й слагах сутрин. Насаме тези жени показваха неприязънта си към Муди, който продължаваше да ни води сутрин и да ни прибира на обед като същински тъмничар. Макар да криеха внимателно чувствата си, те все пак ненавиждаха безцеремонното му отношение към дъщеря и съпруга.
Госпожа Азар имаше доста часове и не успяваше да прекарва много време с нас, но идваше в канцеларията при всяка възможност.
Един ден не без изненада научих, че госпожа Азар е била предишната директорка на училището. Това било преди революцията. Новото правителство отстранило компетентните професионалисти като нея и ги заменило с верни на революцията администратори. Тези нови директори били общо взето по-млади и по-необразовани, но затова пък дълбоко религиозни, а именно религията имала приоритетно значение за новото правителство.
— Ханум Шахин бе избрана именно но тази причина — ми каза госпожа Азар. — И тя, и семейството й са много религиозни. Тук трябва да си фанатик. Проверяват те. Не можеш да лъжеш, докато си на работа.
Ханум Шахин открито демонстрираше антиамериканските си настроения, но със задълбочаване на отношенията ни започна да ме харесва, въпреки моята националност.
Един ден след разговор насаме с ханум Шахин госпожа Азар ми каза:
— Наистина искаме да ти помогнем по някакъв начин.
— Добре — реших да рискувам, — позволете ми да използувам телефона.
Госпожа Азар размени няколко думи с ханум Шахин. Директорката вдигна глава и изцъка. Не. Измърмори няколко думи, които госпожа Азар преведе:
— Обещахме на съпруга ви, че няма да ви разрешаваме да напускате сградата и да ползвате телефона.
В този момент отново ме озари откритието, че тези жени също като мен са хванати в капан и са длъжни да се подчиняват на правилата на мъжкия свят покорно, макар и с недоволство.
Огледах се и очите ми срещнаха погледа на всяка от тях. Прочетох единствено дълбоко съчувствие.
ОСМА ГЛАВА
Беше необичайно топъл за сезона следобед и Муди с неохота се съгласи да изпълни молбата на Махтоб да се разходим в парка. Трябваше да минем само няколко преки, ала Муди не спря да мърмори колко е далече.
— Имаме на разположение само десетина минути — каза той.
Беше много зает, няма що. Трябваше да прегледа вестниците, да изслуша всички тъпотии по радиото, да си подремне.
Като стигнахме до люлките и пързалката в другия край на парка, Махтоб извика радостно при вида на малко русо момиченце на около четири години, облечено в къси панталонки и тениска. Беше обуто в същите маратонки, с каквито Махтоб пристигна от Америка.