Господи, молех се аз, моля те, направи така, че да мога да говоря насаме с Рашид.
Междувременно реших да използвам Джуди като пощальон. Изпратих писма до мама и татко, до Джо и Джон, в които им писах колко много ги обичам и как ми липсват. Разказвах им подробно за условията, в които живеем. Като ги препрочетох, установих, че са пропити с тъга и отчаяние. За малко да ги скъсам, но после реших да ги изпратя такива, каквито са, защото отразяваха истинското ми състояние и настроение.
Писах и на брат ми Джим и снаха ми, като им предлагах план за действие. Обясних им, че Муди има големи финансови притеснения. Тук бяхме харчили нашироко, а той продължаваше да стои без работа. Всичките ни пари бяха в Америка. Може би Муди просто търсеше причина, която да му послужи като извинение за връщането ни. Предлагах на Джим да се обади, за да ни съобщи, че състоянието на татко се е влошило и трябва да се върнем, макар и „за малко“. Джим трябваше да каже, че семейството ми поема изцяло разноските за билетите и Муди ще може да се върне, без това да му струва и цент.
Тържеството в дома на свекървата на Джуди ми подейства много освежително. Още щом прекрачихме прага, ни посрещна буйна американска музика и пред очите ми се разкри невероятна гледка — мюсюлмани шиити танцуваха бясно под звуците на рокендрола. Жените бяха облечени по европейски и никой не се притесняваше от факта, че не е покрит с чадор. Гостите неволно се превърнаха в мои съмишленици и съконспиратори. Бяха така поласкани от присъствието на американски лекар сред тях, че веднага го заобиколиха и се превърнаха в негова внимателна аудитория. Той буквално се разтопи от удоволствие, докато в това време с негово знание Джуди ме отведе в отдалечена спалня, където да напиша писмото. Там ме чакаше Рашид.
— Моят приятел извежда бегълци до Турция. Струва трийсет хиляди долара — каза ми той.
— Парите нямат значение — отвърнах аз. — Единственото, което искам, е да се измъкна оттук с дъщеря си.
Знаех, че семейството и приятелите ми ще намерят пари, каквото и да им струва това.
— Кога можем да потеглим? — попитах нетърпеливо.
— Той сега е в Турция, пък и времето скоро ще се развали. Не знам дали ще можете да тръгнете през зимата, преди да се е стопил снегът. Обадете ми се след две седмици. Ще проверя.
Записах си кодирано телефона на Рашид и го прибавих в бележника с адреси.
Той излезе от стаята, но аз и Джуди останахме там дълго, след като бях написала писмото. Непрекъснато се озъртах, защото се притеснявах, че Муди може да ме потърси, но той не се появи. Дадох на Джуди писмата, които бях написала, и тя се съгласи да ги пусне от Франкфурт. Говорехме за Америка и аз със свито сърце й помогнах да стегне багажа си — на следващия ден напускаше Иран. Нито Джуди, нито аз знаехме с какво и доколко би могла да ми е от полза и дали приятелят на Рашид би могъл да ме измъкне в Турция, но тя бе решена да направи всичко, което е по силите й.
— Имам приятели, на които ще се обадя — каза ми Джуди.
Преди да си тръгнем, Муди бе изпаднал в екстаз.
— Рашид ми предложи работа в клиниката си — сияеше той. — Ще трябва да уредя разрешителното си.
Стояхме до късно. С Джуди се разделихме просълзени — не знаехме дали някога ще се видим отново.
Всеки петък Амех Бозорг събираше цялото семейство в дома си, за да отбелязва религиозния празник, но чувствата на Муди към сестра му вече се бяха променили и един път той й каза, че плановете ни за петък са други.
В четвъртък вечерта обаче Амех Бозорг легна да умира.
— Мама умира! — обади се по телефона Зохре на Муди. — Трябва да дойдеш, да бъдеш с нея в последния й час.
Макар да познаваше добре ужасната личност на сестра си, Муди се притесни и двамата хукнахме натам с такси. Зохре и Фереще ни въведоха в спалнята. Амех Бозорг лежеше на пода в средата на стаята, отрупана с одеяла, а главата й бе увита в тюрбан от парцали. От челото й се стичаха капки пот, които бършеше с ръце. Гърчеше се и непрестанно стенеше „Умирам! Умирам!“
Маджид и Реза също бяха там, а другите роднини бяха съобщили, че пристигат.
Муди внимателно прегледа сестра си, но не откри нищо тревожно. Прошепна ми, че вероятно потта се дължи на струпаните отгоре й завивки, а не на треска. Тя обаче се гърчеше и твърдеше, че цялото тяло я боли.
— Умирам! — непрестанно виеше Амех Бозорт. Зохре и Фереще й направиха пилешка супа. Всички взеха да я увещават да пийне малко от нея. Най-малкият й син Маджид успя да поднесе лъжица от бульона до устата й, но тя стисна устни и отказа да я глътне.