Доволно усмихната от щедростта си, Амех Бозорг каза нещо и Муди преведе:
— Робата се казва манто. Така се носим ние. Шалът се нарича русари. Когато излизаш, трябва да ги слагаш.
Тази заповед ме учуди. Когато Мамал, четвъртият син на Баба Хаджи и Амех Бозорг, даде идеята за тази ваканция още като ни гостуваше в Мичиган, той каза:
— Когато излизаш, ще трябва да носиш дрехи с дълги ръкави, шал и тъмни чорапи.
Но не бе споменал за никакво дълго и тежко палто посред адската горещина на лятото.
— Не се притеснявай — каза Муди. — Тя ти го даде като подарък. Трябва да го носиш само когато излизаш.
Но аз се притеснявах. Докато Хосейн навърташе километраж, аз внимателно наблюдавах забързаните жени по оживените тротоари на Техеран. Всички бяха старателно покрити от главата до петите. Повечето носеха черни чадори върху същите дрехи, каквито току-що бях получила. Цветовете им бяха мрачни и убити.
„Какво ли ще ми сторят, ако откажа да ги нося — почудих се аз. — Да ме арестуват?“
Зададох въпроса на Муди и той ми отговори простичко:
— Да.
Притеснението ми във връзка с местните традиции по отношение на облеклото се изпари в момента, в който Хосейн се хвърли в градското движение. Тесните улички бяха задръстени от коли. Всеки шофьор се оглеждаше за пролука и щом я зърнеше, натискаше едновременно газта и клаксона. Ядосан от едно забавяне, Хосейн даде заден и влезе в еднопосочна улица. В същия миг видях изкривените калници на няколко коли, а техните собственици, изскочили на платното, крещяха един срещу друг и току налитаха на бой.
Използвайки Муди като преводач, Амех Бозорг обясни, че в петък обикновено движението е слабо. Тогава семействата се събират в дома на най-възрастния член на рода и прекарват времето в молитви. Сега обаче наближаваше часът, в който от центъра на града щеше да почне петъчната молитва, четена от един от най-благочестивите ислямски духовници. Този свещен дълг обикновено бе изпълняван от президента ходжаталислям Сайед Али Хаменей (а не от аятолах Рухолла Хомейни, който, като религиозен водач, е по-важен дори и от президента), с помощта на ходжаталислям Али Акбар Хашеми Рафсанджани, председателя на Парламента. Не хиляди, милиони присъствали на петъчната молитва — подчерта Амех Бозорг.
Махтоб мълчаливо стискаше зайчето в обятията си и поглъщаше с удивени сетива звуците, миризмите и образите на този странен нов свят. Знаех, че едва се сдържа — толкова й се ходеше до тоалетната.
След цял час, в който животът ни бе в несигурните ръце на Хосейн, най-после спряхме пред дома на нашите домакини — Баба Хаджи и Амех Бозорг. Муди гордо изтъкна, че това е заможен квартал в северната част на Техеран; домът на сестра му бе през една къща от китайското посолство. От улицата човек можеше да види високата му ограда, изработена от плътно подредени железни плоскости, боядисани в зелено. Минахме през двукрила стоманена порта и влязохме в циментиран двор.
Махтоб и аз вече знаехме, че вътре с обувки не се влиза, затова последвахме Муди и се събухме на двора. В къщата бяха пристигнали толкова много гости, че купчината обувки в двора заемаше цял един ъгъл от него. Там имаше и три газови грила, обслужвани от наети за случая хора.
Пристъпихме по чорапи в огромната бетонна къща с плосък покрив и влязохме в хол, който бе поне двойно по-голям от просторна американска дневна. Стените и вратите бяха изработени от масивен орех и украсени с красива дърворезба. По-голямата част от пода бе покрита с великолепни персийски килими. Върху тях бяха постлани декоративни софре — мушами на цветя. С изключение на малкия телевизор, в хола нямаше никакви други мебели.
През прозорците в дъното на хола погледът ми се спря на един басейн в задния двор, пълен със синкавобистра вода. Въпреки че необичам да плувам, в ден като този прохладната вода изглеждаше твърде примамлива.
От другите коли се изсипаха весело разговарящи роднини и ни последваха. Муди с нескрита гордост се перчеше с американската си съпруга и сияеше, когато роднините му превъзнасяха Махтоб.
Амех Бозорг ни заведе в нашата стая, разположена в отделено от къщата крило, вляво от хола. Беше малка правоъгълна стаичка с две доближени едно до друго единични легла с изтърбушени матраци. Единствената друга мебел в стаята бе голям дървен гардероб.
Бързо открих къде е тоалетната и заведох Махтоб. Намираше се в отсрещния край на коридора пред нашата стая. Когато отворихме вратата, двете с Махтоб се вцепенихме при вида на най-едрите хлебарки, които бяхме виждали. Щъкаха по влажния мраморен под. Махтоб отказа да влезе, но вече наистина не можеше да издържа повече. Дръпна ме след себе си. Тази тоалетна поне имаше чиния като в Америка и дори биде. Вместо тоалетна хартия обаче от стената висеше маркуч.