Помещението вонеше на мухъл, а от прозорче, което гледаше към баня в персийски стил, се разнасяше гадна сладникава смрад, но в сравнение с тоалетната на летището бе значително по-поносимо. Най-сетне Махтоб се облекчи.
Върнахме се в хола, а там ни очакваше Муди.
— Елате с мен — рече той. — Искам да ви покажа нещо. Двете го последвахме навън.
Махтоб изпищя и скри лицето си. В краката ни имаше локва прясна яркочервена кръв.
Муди спокойно обясни, че семейството е купило овен от уличния търговец, който го заклал в наша чест. Това трябвало да стане, преди да пристигнем, за да минем през кръвта, преди да стъпим за пръв път в къщата. Сега се налагало да влезем още веднъж през локвата кръв.
— О, моля ти се, мини ти — казах аз. — Не желая да върша подобни глупости.
Муди рече тихо, ала твърдо:
— Трябва да го направиш. Трябва да проявиш нужното уважение. Месото ще бъде раздадено на бедняците.
Според мен този ритуал бе съвсем налудничав, но тъй като не желаех да обидя никого, с нежелание отстъпих. Взех Махтоб на ръце и последвах Муди, който заобиколи локвата и излезе на улицата, а после стъпи в нея, докато роднините му се молеха. Сега вече бяхме официално посрещнати.
Поднесоха ни подаръци. Според иранския обичай булката получава златни украшения от роднините на младоженика. Разбира се, аз не бях младоженка, но познавах достатъчно добре обичаите на тези хора, за да очаквам, че при първата си среща с тях ще получа злато за подарък. Амех Бозорг обаче пренебрегна обичая. Подари на Махтоб две златни гривни, но аз не получих нищо. Това бе съвсем целенасочен удар — знаех, че е преживяла доста тежко новината за женитбата на Муди с американка. И на двете с Махтоб ни подари богато извезани чадори, за да ходим с тях из къщата. Моят бе светлобежов на жълточервени цветя.
Чадорът на Махтоб беше бял на розови пъпки.
Благодарих за подаръците.
Дъщерите на Амех Бозорг Зохре и Фереще шетаха из къщата. Предлагаха подноси с цигари на по-важните гости и сервираха чая. Наоколо тичаха и крещяха деца, на които възрастните не обръщаха никакво внимание.
Беше ранен следобед. Гостите се разположиха на пода в огромния хол, докато жените внасяха храна и я поставяха върху софре, разстлани върху килимите. Пристигаха чиния след чиния салати, украсени с нарязани като розички репи и моркови — като борчета. Имаше и широки купи, пълни с кисело мляко, панери с тънки питки, резенчета сирене и подноси, отрупани с плодове — всичко това бе пръснато по пода. Към тях бяха прибавени и сабзи (пресен джоджен и пера праз лук), които завършваха прекрасната цветна палитра.
Наетите помощници изнесоха в двора табли и съдове от къщата, за да донесат храната от ресторанта. От един и същ продукт имаше по няколко вида ястия. Например две огромни гърнета ориз — едното с обикновен бял ориз, а другото — със „зелен“ ориз, приготвен със сабзи и едри зърна, подобни на лимас по рецепта, която знаех от Муди много отдавна, защото това е основно иранско ястие: оризът се вари, след което се пържи в мазнина така, че на дъното на съда да се образува кафява корица. После се залива с най-различни сосове, приготвени от зеленчуци, подправки и малки парченца месо.
Сервитьорите разсипаха белия ориз по платата и го поляха с отвара от шафран. Внесоха всичко в хола и трапезата стана още по-богата. Бяха приготвили два вида хореш — единият бе наше любимо блюдо у дома — приготвя се от патладжани, домати и парчета агнешко. Другият бе приготвен от парченца агнешко, домати, лук и нарязана зряла круша.
Основното блюдо бе пиле, рядък ирански деликатес: варено с лук, а после запържено.
Седнали на пода по турски или на едно коляно, иранците се нахвърлиха върху храната като глутница прегладнели зверове. Единствените прибори на трапезата бяха огромни лъжици. Някои ги използваха заедно с ръцете си или загребваха храната с парче питка, прегъната като лъжица, докато други хич и не си губеха времето с разни лъжици. Навсякъде се виждаше само храна. Гостите тъпчеха лакомо устите си, но малки и по-големи късове падаха обратно на трапезата, на пода или в съдините. Тази убиваща апетита гледка бе придружена от истинска какофония на фарси. Всяко изречение завършваше с: „Дано даде Бог!“ Изглежда, споменаването на божието име с натъпкана до пръсване уста не се смяташе за проява на неуважение.
Никой не говореше на английски. Никой не обръщаше внимание нито на Махтоб, нито на мен.
Опитах се да хапна, но ми беше трудно да се наведа напред, за да стигна до храната и едновременно с това да пазя равновесие и благоприличие. Тясната пола на костюма ми не бе подходяща за обяд на пода. С известни усилия успях да си напълня една чиния.