Муди ме беше научил да приготвям много ирански блюда. И Махтоб, и аз обичахме не само типичните за Иран, но и за много други ислямски страни ястия. Когато обаче опитах от поднесените гозби, открих, че са невероятно мазни. В Иран мазнината е белег на благоденствие. И тъй като случаят бе специален, храната направо плуваше в мазнина. Нито аз, нито Махтоб ядохме много. Предпочетохме салатите, но общо взето апетитът ни се изпари.
Не ни се наложи да прикриваме отвращението си от храната, защото цялото внимание на фамилията бе насочено към Муди. Разбирах чувствата им, но самата аз останах съвсем изолирана.
Така или иначе, странните събития през този безкраен ден ми помогнаха да забравя ужасния си страх, че Муди може да реши да удължи двуседмичната ни ваканция. Вярно, Муди тръпнеше в екстаз пред срещата със семейството си, но този стил на живот не беше неговият. Той беше лекар. Държеше на хигиената и на здравословното хранене. Беше човек с много по-благороден характер от тези, които виждах. Освен това обожаваше удобствата, приятния разговор, следобедния сън в любимия си люлеещ се стол. Тук на пода той изглеждаше нелепо и нестабилно, с подвитите си нозе. Сега вече бях убедена, че е невъзможно да предпочете Иран пред Америка.
С Махтоб се спогледахме съучастнически. Тази ваканция бе кратко прекъсване на нашия съвсем нормален живот в Америка. Щяхме да издържим, но не беше нужно да ни хареса. От този миг започнахме да броим дните до завръщането си у дома.
Обедът се проточи. Възрастните продължаваха да се тъпчат, но децата се изнервиха и притесниха. Тук-таме избухваше разпра. Децата се замеряха с храна, крещяха неистово и тичаха наоколо, а мръсните им боси крака от време на време цопваха в съдините с ястията. Направи ми впечатление, че някои от децата бяха с вродени дефекти или деформации. Други пък имаха отнесено изражение на лицата си. Чудех се дали не е резултат от браковете между близки родственици. Муди се мъчеше да ме убеждава, че в Иран не се наблюдават нарушения в потомството при бракове между роднини, но аз знаех, че много от семейните двойки в хола са и братовчеди. Някои от децата обаче носеха очевидните следи от тези връзки.
След време Реза, петият син на Баба Хаджи и Амех Бозорг, ме представи на жена си Есей. Познавах добре Реза. Беше живял известно време с нас в Корпус Кристи, Тексас. Въпреки че тогава присъствието му бе истинско бреме и в края на краищата бях принудена да дам ултиматум на Муди да го изхвърли от дома ни, в тази минута и на това място неговото лице бе лице на приятел — един от малкото, който можеше да говори на английски с мен. Есей беше учила в Англия и английският и бе поносим. В обятията си държеше бебе.
— Реза толкова често говори за теб и Муди — каза Есей. — Задължен ви е за всичко, което сте направили за него.
Насочих разговора към бебето и лицето на Есей леко помръкна. Мехди се родил е деформирани крачета, извити назад. Главичката му също бе несъразмерна — имаше неестествено голямо чело. Знаех, че Есей и Реза са не само съпрузи, но и братовчеди. Бяхме говорили не повече от две-три минути, когато Реза я отведе в другия край на стаята.
Махтоб безуспешно се опита да убие един комар, който я ухапа по челото. На мястото на ухапаното се появи голяма зачервена подутина. Горещата августовска привечер изцеждаше и сетните ни сили. За мой късмет къщата имаше климатична инсталация, но кой знае защо Амех Бозорг не беше затворила нито вратите, нито прозорците, което си беше най-любезна покана към комарите и жегата.
Усещах, че Махтоб се чувства също тъй неудобно, както се чувствах и аз. На европееца обичайният ирански разговор му се струва като разгорещен спор на висок глас и с невъздържани жестове, всеки от които завършва със задължителното „Дано даде Бог“. Децибелите на разговора са наистина непоносими.
Главата ме заболя. Миризмата на мазна храна, мирисът на потна плът, безкрайният непонятен поток от думи и умората от пътуването си казаха думата.
— С Махтоб искаме да си лягаме — казах на мъжа си. Беше ранна привечер и повечето от роднините му все още не си бяха тръгнали, ала Муди знаеше, че желаят да разговарят с него, а не с мен.
— Чудесно — отвърна той.
— Ужасно ме боли глава — казах аз. — Имаш ли някакви лекарства?
Муди се извини за минутка, заведе ни в нашата стая и намери един аналгетик, който митничарят бе пропуснал да конфискува. Даде ми три таблетки и се върна при семейството си.
Двете с Махтоб се пъхнахме в леглото толкова съсипани, че нито изтърбушените матраци, нито протритите чаршафи, нито твърдите възглавници ни попречиха да потънем в безпаметен сън. Знаех, че Махтоб е заспала, молейки се за същото, за което се помолих и аз с пръскаща се от болка глава. Моля ти се, Боже, нека тези две седмици минат бързо!