ВТОРА ГЛАВА
На следващия ден към четири часа сутринта Баба Хаджи затропа по вратата на стаята ни. Крещеше нещо на фарси.
Някъде отвън, през високоговорител, един тъжен, протяжен и пронизителен глас призоваваше за азан1, призоваваше правоверните да изпълнят светите си задължения.
— Време е за молитва — изрече сънливо Муди. Прозя се, протегна се и влезе в банята за ритуалното измиване — ръцете до лактите, челото, носа и стъпалата на краката.
Цялото ми тяло бе изтръпнало от спането върху изтърбушения тънък матрак, под който нямаше никаква пружина. Махтоб спа между Муди и мен и също се въртя цяла нощ поради неудобното си място между двете легла, чиито дървени рамки я убиваха. Накрая се бе преместила в моята половина и сега спеше така дълбоко, че не можех да я помръдна. Лежахме притиснати въпреки горещината, а Муди тръгна към хола за молитвата.
След няколко минути гласът му се присъедини към гласовете на Баба Хаджи, Амех Бозорг, техните дъщери Зоxpе и Фереще и най-малкия им син, Маджид, на трийсет години. Останалите петима синове и дъщеря им Ферие живееха в отделни къщи.
Не зная колко продължиха молитвите, защото ту се унасях в сън, ту се разсънвах и не усетих кога Муди се е върнал в леглото си. Но семейната религиозна дан не приключи с молитвите. Баба Хаджи не си легна, а започна да чете Корана с пронизителен напевен глас колкото сили имаше. От другия край на къщата чувах и Амех Бозорг, която също четеше Корана в стаята си. Четенето продължи с часове и доби хипнотична сила.
Като станах, Баба Хаджи бе приключил с религиозните си задължения и вече бе отишъл на работа; имаше търговска вносна-износна кантора.
Първата ми мисъл бе да взема един душ, за да отстраня следите от вчерашната жега. В банята липсваха кърпи, затова взех един от чаршафите да го използваме и тримата като хавлия. Душът нямаше завеса — водата просто изтичаше през един отвор в ниската част на мраморния под. Въпреки всички тези неудобства водата ме освежи.
След мен се изкъпа Махтоб, след нея — Муди. Облякох скромна пола и блуза, сложих си лек грим и се сресах. Муди ми беше казал, че вкъщи не е нужно да ходя покрита.
Амех Бозорг шеташе из кухнята, облечена в пъстър домашен чадор. Тъй като работата изискваше и двете й ръце да бъдат свободни, тя бе заметнала около себе си висящия край на плата още веднъж и го стискаше под мишница. За целта трябваше да притиска и двете си ръце към тялото.
Омотана по този начин, тя вършеше домашната си работа в стая, която, подобно на цялата къща, някога е била много хубава. Сега обаче следите от разрухата личаха навсякъде. Стените бяха покрити с многогодишен мазен нагар. Металните шкафове, които доста приличаха на кухненска мебел от американските реклами, бяха покрити с ръжда. Двойният умивалник от неръждаема стомана преливаше от мръсни съдове. Паници и тигани затрупваха не само мивката, но и малката квадратна маса. Амех Бозорг използваше пода на кухнята за помощен плот. Подът бе покрит с тъмен мрамор, върху който бе метнато парче червено-черен килим. Навсякъде се виждаха остатъци от храна, мазни лепкави пръски от олио и загадъчни пътечки от захар. Учуди ме наличието на голям хладилник с фризер, към който имаше и приспособление за правене на лед. Беше пълен с куп полупразни съдове с храна, от които стърчаха прибори за сервиране. В кухнята имаше италианска автоматична пералня. Там бе и единственият телефон в къщата.
Най-голямата изненада обаче ми поднесе Муди, който ми заяви, че в чест на нашето пристигане Амех Бозорг е почистила къщата основно. Запитах се как ли е изглеждала, когато е била мръсна.
Възрастна съсухрена прислужница с разядени зъби и опърпан тъмносин чадор изпълняваше безшумно нарежданията на Амех Бозорг. Приготви поднос с чай, сирене и ни го сервира на пода в хола.
Чаят, в миниатюрни стъклени чаши, бе сервиран по строго определен ред: първо на Муди, единствения присъстващ мъж, после на Амех Бозорг, най-старшата жена в къщата, след това на мен и накрая на Махтоб.
Амех Бозорг загреба щедра доза захар, част от която разсипа по килима — любезна покана към всякакви гадини и хлебарки.
Чаят бе горещ, силен и изключително ароматичен. В мига, в който отпих от него, Амех Бозорг каза нещо на Муди.
— Не му сложи захар — подсети ме той. Забелязах странна нотка в гласа му. У дома той не би натъртил така на „не“-то. Сега си служеше с английския като чужденец — изразяваше се някак сковано и официално. А всъщност отдавна говореше като американец. „Откъде дойде тази промяна — мълчаливо се попитах аз. Дали не беше започнал да мисли отново на фарси и да си превежда онова, което искаше да каже на английски?“