Гласно отвърнах:
— Не искам захар. Чаят е хубав.
— Тя ти е ядосана — рече той, — но аз й казах, че си достатъчно сладка и захар не ти е нужна.
Хлътналите очи на Амех Бозорг обаче ясно показваха, че шегата не й е допаднала. Явно тук не бе прието чаят да се пие без захар, но това не ме интересуваше. Отвърнах смело на погледа на етърва си, отпих от чая и дори се усмихнах.
Хлябът, който сложиха на масата, беше замесен без мая, безвкусен, сплескан и сух като картон. Сиренето бе датско. Двете с Махтоб обичаме датско сирене, ала Амех Бозорг явно не знаеше, че то трябва да се държи във вода, за да запази вкуса си. Нейното сирене миришеше на мръсни крака. Двете с Махтеб преглътнахме насила по едно парченце.
По-късно най-малкият син Маджид прекара с мен няколко часа. Бе дружелюбен и добродушен и говореше приличен английски. Каза, че иска да ни покаже много места: двореца на шаха, парка Меллат, където имало нещо съвсем рядко за Техеран — трева, а също и магазините. Ние обаче знаехме, че всичко това ще трябва да почака. Първите ни дни изцяло бяха посветени на посетители. Роднини и приятели от близо и далеч искаха да видят Муди и неговото семейство.
Тази сутрин Муди настоя да се обадим по телефона на родителите ми в Мичиган и това породи проблем. Синовете ми Джо и Джон бяха при бившия ми съпруг в Мичиган. Те знаеха къде сме, но аз ги бях накарала да обещаят, че ще пазят тайна. Не исках мама и татко да знаят. Щяха да се тревожат, а си имаха достатъчно други грижи. Татко се бореше с болестта си — диагнозата му бе рак на дебелото черво. Не желаех да им създавам допълнителни неприятности — казах им, че ще пътуваме до Европа.
— Не искам да им казвам, че сме в Иран — заявих аз.
— Те знаеха, че ще дойдем тук — отвърна той.
— Не, не знаеха. Казах им, че отиваме в Лондон.
— Като се видяхме последния път — рече Муди — аз им казах, че отиваме в Иран.
И тъй, позвънихме. Чух гласа на мама от другия край на света. След като си разменихме обичайните учтивости, я попитах за татко.
— Справя се чудесно — рече мама, — но го безпокои хемотерапията.
Най-сетне й казах, че се обаждам от Техеран.
— Божичко, точно от това се страхувах! — възкликна тя.
— Не се безпокой. Прекарваме си добре — излъгах. — Всичко е наред. Ще се приберем у дома на седемнайсети.
Подадох слушалката на Махтоб и видях как очичките й блеснаха, като чу познатия глас на баба си. След като затворих, се обърнах към Муди.
— Значи ме излъга! — укорих го аз. — Каза ми, че са знаели къде отиваме, а те не знаеха.
— Казах им — сви рамене той.
Усетих как ме обзема страх. Дали родителите ми не го бяха чули добре, или бях хванала Муди в лъжа?
Роднините на Муди идваха на тълпи и препълваха хола за обяд или вечеря. Още от входа подаваха на мъжете домашни халати, в които се преобличаха в една отделна стая и след това се присъединяваха към гостите в хола. Амех Бозорг пък раздаваше на жените ярко десенирани домашни чадори, които покриваха лицата им също така плътно, както и черните, но черните бяха предимно за навън.
Посещенията преминаваха в разговори и ядене.
Докато разговаряха, мъжете премятаха в ръце броеници — нанизи от пластмасови мъниста или обработени камъчета, — които използваха, за да могат да изброят тридесет и три пъти фразата „Аллах е велик“.
Сутрешните гости тръгваха да си вървят чак към обяд. Преоблечени отново в собствените си дрехи, те се целуваха за довиждане, пристъпваха към вратата, спираха да побъбрят, пак се целуваха, пак правеха крачка към вратата, разговаряха, викаха, плачеха, прегръщаха се — и това продължаваше поне още половин-един час. Никой никога не бързаше за никъде.
Все пак в ранните следобедни часове успяваха да си тръгнат, тъй като тогава започваше задължителната поради горещината почивка.
Гостите за вечеря оставаха до много късно, защото трябваше да изчакат Баба Хаджи да се върне от работа. Той непременно трябваше да почете с присъствието си събралите се в хола мъже и жени.
Обикновено вкъщи не си правех труда да си покривам главата, ала се оказа, че някои от гостите ни особено държат на този обичай, затова от време на време трябваше да го правя.
Една вечер, когато неочаквано пристигнаха гости, Амех Бозорг нахлу в стаята ни, подхвърли ми черен чадор и излая нещо към Муди.