В една ужасна януарска нощ преди две години, на светлината на свещите, баща ми и аз чакахме нещастни там повече от половин час с тялото на мама. Не можехме да я оставим сама.
Тогава татко би я придружил от болницата до моргата и крематориума, ако имаше възможност да ме остави. Той беше поет и учен, но двамата с мама имаха сродни души.
Линейката я докара от местопроизшествието. Веднага я сложиха на операционната маса. Мама умря след три минути, без да дойде в съзнание и преди да определят пълната степен на нараняванията й.
Сега звукоизолиращата врата беше отворена и когато се приближих, чух, че вътре се карат някакви мъже. Въпреки гнева гласовете им бяха тихи и емоционалната нотка на напрегнато несъгласие съответстваше на тона на неотложност и тайнственост.
По-скоро тяхната предпазливост, отколкото гневът им ме накара да спра, преди да стигна до прага. Независимо от смъртоносната флуоресцентна светлина, застанах неподвижен в миг на нерешителност.
От помещението се чу глас, който познах.
— Е, кой е човекът, когото ще кремирам? — попита Санди Кърк.
— Господин Никой — отговори друг човек. — Скитник.
— Трябваше да го докараш при мен, а не тук — възрази Санди. — И какво ще стане, когато разберат, че е изчезнал безследно?
Обади се трети мъж — един от двамата санитари, които бяха откарали тялото на баща ми от болничната стая на третия етаж.
— За Бога, не може ли просто да го преместим?
Изведнъж, почувствал убеденост, че срещата ми с тях ще бъде опасна, аз подпрях куфарчето на стената и освободих и двете си ръце.
На прага се появи мъж, но не ме видя, защото вървеше с гръб, теглейки количка.
Погребалният кадилак се намираше на два метра и половина разстояние. Преди да ме забележат, аз се промъкнах към него и приклекнах до задната врата, през която товареха труповете.
Надничайки над бронята, виждах входа на хладилното помещение. Мъжът, излизащ с гръб оттам, беше непознат. Трийсетинагодишен, висок метър и осемдесет, едър, с дебел врат и обръсната глава. Беше с работни обувки, сини джинси, червена карирана риза и перлена обеца.
Изкара количката и я насочи към катафалката „Кадилак“, готов да бута, вместо да тегли.
На количката имаше труп, опакован в найлонов чувал с цип. Преди две години майка ми бе транспортирана в подобен чувал.
Санди Кърк излезе след гологлавия и хвана количката с една ръка. Блокира колелото с левия си крак и отново попита:
— Какво ще стане, когато разберат, че е изчезнал безследно?
Непознатият се намръщи и килна глава на една страна. Обецата на ухото му проблесна.
— Нали ти казах, че е скитник. Има само раницата на гърба си.
— Е, и?
— Изчезне ли — кой ще забележи? На кого ще му пука?
Санди беше трийсет и две годишен и толкова хубав, че дори зловещата му професия не пречеше на жените да го преследват. Макар да беше обаятелен и не толкова преднамерено изискан като другите от този занаят, той ме караше да се чувствам неловко. Красивите му черти сякаш бяха маска, зад която имаше не друго лице, а празно пространство — не че беше различен и по-малко мотивиран, отколкото се правеше, а все едно изобщо не беше човек.
— А болничните му данни? — попита Санди.
— Той не умря тук — отговори гологлавият. — Намерих го на междущатската магистрала. Пътуваше на автостоп.
Не съм казвал за обезпокоителната си представа за Санди Кърк на никого: нито на родителите си, нито на Боби Халоуей, на Саша и дори на Орсън. Толкова много безразсъдни хора са изказвали нелюбезни предположения за мен, основаващи се на външния ми вид и на влечението ми към нощта, че не изпитвам желание да се включа в клуба на жестокостта и да говоря лошо за някого, без да имам основателна причина.
Франк, бащата на Санди, беше приятен и харесван човек, пък и самият Санди никога не бе правил нещо, с което да покаже, че е по-малко достоен за възхищение от баща си. Поне досега.
— Поемам голям риск — каза той на мъжа с количката.
— Ти си извън всяко подозрение.
— Чудя се дали е така.
— Чуди се, като останеш сам — рече онзи с бръснатата глава и прегази с количката крака на Санди.
Санди изпсува и се дръпна от пътя му, а непознатият се насочи право към мен. Колелата скърцаха — досущ като онези на количката, отнесла баща ми.
Без да се надигам, аз се промъкнах между кадилака и белия форд. Един бърз поглед разкри, че отстрани микробусът не е украсен с име на фирма или институция.
Скърцането на количката бързо се усилваше. Инстинктивно усетих, че съм изложен на голям риск. Бях ги заловил да кроят някакъв план, който не разбирах, но явно бе свързан с незаконна дейност. Щяха да искат да го пазят в тайна най-вече от мен.