Винаги знаехме кога при Франк Кърк е закаран току-що починал мъртвец, но не можехме да бъдем сигурни дали ще го балсамира или кремира. Ето защо, веднага след залез слънце отивахме с велосипедите в погребалния дом, промъквахме се в имението и чакахме пред прозореца на крематориума или докато започнеше процедурата, или докато разберем, че трупът няма да бъде изгорен.
Господин Гарт, шейсетгодишният президент на Първа национална банка, почина от сърдечен удар в края на октомври. Наблюдавахме как го изгарят в пещта.
През ноември дърводелец на име Хенри Еймс падна от един покрив и си счупи врата. Макар че беше кремиран, Боби и аз не видяхме нищо от процеса, защото Франк Кърк и помощникът му бяха спуснали плътно щорите.
Но през втората седмица на декември, когато отидохме за кремацията на Ребека Аквалайн, щорите бяха открехнати. Тя беше омъжена за Том Аквалайн, учител по математика в гимназията, където учеше Боби. Госпожа Аквалайн, градската библиотекарка, беше едва на трийсет, майка на петгодишно момче на име Девлин:
Легнала в количката и покрита с чаршаф от шията надолу, госпожа Аквалайн бе толкова красива, че лицето й беше не само видение за очите ни, но и тежест за сърцата. Едва дишахме.
Бяхме осъзнали, че тя е хубава жена, но никога не се бяхме занасяли по нея. В края на краищата госпожа Аквалайн беше библиотекарка и нечия майка, а ние — само на тринайсет и склонни да не забелязваме красотата, ненатрапваща се като падаща звезда и чиста като дъждовна вода. Типът жени, каквито можеш да видиш голи на карти за игра, имаше зрелищност, която привлече погледите ни. Дотогава често бяхме виждали госпожа Аквалайн, но никога не я бяхме заглеждали.
Смъртта не я беше загрозила, защото бе умряла бързо. Дефектът на мозъчната артерия, несъмнено по рождение, но така и неподозиран, бе нараснал и се бе пръснал за един следобед. Отиде си за часове.
Тя лежеше на количката и очите й бяха затворени. Чертите на лицето й бяха отпуснати. Все едно спеше. Всъщност устата й беше леко изкривена, сякаш сънуваше приятен сън.
Когато двамата погребални агенти махнаха чаршафа, за да пренесат госпожа Аквалайн в картонения ковчег и после в крематориума, Боби и аз видяхме, че тя е слаба, с изящни пропорции и неописуемо красива. Хубостта й надхвърляше обикновената еротика и ние не я гледахме с нездраво желание, а със страхопочитание.
Госпожа Аквалайн беше толкова млада.
Изглеждаше безсмъртна.
Погребалните агенти я занесоха до пещта с необичайна нежност и уважение. Когато вратата се затвори след мъртвата жена, Франк Кърк махна гумените ръкавици и с опакото на ръката си изтри първо лявото, после дясното си око. Не беше пот.
По време на другите кремации Франк и помощникът му бъбреха почти непрестанно, макар че не чувахме какво си говорят. В онази нощ обаче не си размениха почти нито дума.
Боби и аз също мълчахме.
Върнахме пейката във вътрешния двор и се измъкнахме от имението на Франк Кърк.
Качихме се на велосипедите и подкарахме по най-тъмните улици на Мунлайт Бей.
Отидохме на плажа.
В този час и в онзи сезон широката плажна ивица беше безлюдна. Зад нас, великолепни като пера на феникс, свил гнездо на хълмовете, и трепкащи през клоните на изобилието от дървета, се виждаха светлините на града. Пред нас се простираше мастиленочерната повърхност на Тихия океан.
Прибоят беше тих. На голямо разстояние една от друга по брега се плъзгаха леки вълни, лениво разливайки фосфоресциращите си гребени, пенещи се отдясно наляво като бяла кожа върху тъмната плът на морето.
Седнал на пясъка и вторачил очи в прибоя, аз мислех колко малко остава до Коледа. Само две седмици. Не исках да мисля за това, но празникът проблясваше и отекваше в съзнанието ми.
Не знам за какво мислеше Боби. Не попитах. Нямах желание да разговаряме. Той също.
Разсъждавах каква ще бъде Коледа за малкия Девлин Аквалайн, който вече нямаше майка. Може би беше твърде млад, за да разбира какво означава смъртта.
Том Аквалайн, съпругът на Ребека, разбира се, знаеше какво означава смъртта. Въпреки това той вероятно щеше да украси елхата заради Девлин.
Как ли щеше да намери сили да окачи гирляндите на клонките?
Отваряйки уста за пръв път, откакто бяхме видели женското тяло, Боби каза:
— Хайде да поплуваме.
Макар че денят беше мек, месецът бе декември и не бе минала и година, откакто Ел Ниньо — топлото течение в южното полукълбо — мина покрай брега. Температурата на водата беше негостоприемна, а въздухът — леко хаплив.
Боби се съблече, сгъна дрехите си, за да не ги напълни с пясък и ги сложи на усуканото одеяло от кафяви морски водорасли, изхвърлени на брега през деня и изсъхнали от слънцето. Аз също сгънах дрехите си и ги сложих до неговите.