Кучето тежеше четирийсет и пет килограма и беше мелез между лабрадор и някаква друга порода. Черен като котарак на вещица, Орсън броди в напластените сенки на къщата, издавайки присъствието си само с тупкането на големите си лапи по килимите и с потракването на ноктите по дървените подове.
Не си направих труда да включа лампата с тъмно стъкло на тавана в спалнята ми. Дори непряката жълтеникава светлина на клонящото на запад слънце, процеждаща се през щорите на прозорците, беше достатъчна за мен.
Очите ми са по-приспособени да виждат в мрака, отколкото тези на повечето хора. Макар да съм брат на бухала — образно казано, — не притежавам особената дарба да виждам в тъмното. Моят случай съвсем не е нещо романтично или вълнуващо като паранормален талант. Просто дългогодишното привикване към мрака е изострило нощното ми зрение.
Орсън скочи на столчето за крака, после се сви на креслото, за да ме наблюдава, докато се приготвях за осветения от слънцето свят.
От едно чекмедже в банята извадих шишенце с лосион, осигуряващ защита от слънцето, и щедро намазах лицето, ушите и врата си.
Лосионът леко ухаеше на кокосов орех — аромат, който свързвах с палми, слънчева светлина, тропически небеса, океанска шир и други неща, които никога нямаше да видя. За мен това е ароматът на желанието, отказа и безнадеждния копнеж, наситеният парфюм на непостижимото.
Понякога сънувам, че се разхождам по плажа на Карибско море. Къпя се в дъжд от слънчева светлина, а белият пясък под краката ми е като възглавница от чисто сияние. Топлината на слънцето е по-еротична и от докосване на любим човек. В съня светлината не само ме облива, но и пронизва. Събуждам се безутешен.
Макар и ухаещ на тропическо слънце, лосионът охлади лицето и врата ми. Натърках и пръстите, и китките си.
Банята имаше един-единствен прозорец с постоянно вдигнати щори, но помещението остава оскъдно осветено, защото стъклата са матирани и нахлуващата слънчева светлина се процежда през клоните на кедър. На перваза потрепваха силуетите на листата.
Отражението ми в огледалото над мивката приличаше на сянка. Дори когато запалих лампата, не можех да се видя ясно, защото единствената крушка на тавана беше слаба и с матова повърхност.
Рядко съм виждал лицето си на ярка светлина.
Саша казва, че й напомням на Джеймс Дийн, идол от петдесетте години, по-скоро такъв, какъвто беше в ролята си в „На изток от рая“, отколкото в „Бунтар без причина“.
Самият аз не виждам прилика. Вярно, косите и светлосините очи са същите. Но той изглежда много тъжен, а аз не мисля, че съм такъв.
Не съм Джеймс Дийн. Аз съм си Кристофър Сноу1 и мога да се примиря с този факт.
Намазах се с лосиона и се върнах в банята. Орсън вдигна глава, за да подуши уханието на кокосов орех.
Вече си бях сложил къси спортни чорапи, маратонки „Найки“, джинси и черна фланелка. Бързо навлякох черна джинсова риза с дълги ръкави и я закопчах догоре.
Орсън ме изпрати до фоайето. Верандата беше вдадена навътре и имаше висок таван, а на двора се извисяваха два грамадни калифорнийски дъба, затова до страничните прозорци около външната врата не стигаше пряка слънчева светлина и те не бяха покрити със завеси или щори. Стъклата — геометрична мозайка от зелено, червено и кехлибарено — блестяха меко като скъпоценни камъни.
Извадих от гардероба черно кожено яке с ципове. Щях да изляза след смрачаване и макар да беше март, централното калифорнийско крайбрежие може да стане хладно, след като слънцето се скрие.
Грабнах морскосиня шапка с козирка и я нахлузих на главата си. Отпред, над козирката, в рубиненочервено бяха избродирани думите „ЗАГАДЪЧНИЯ ВЛАК“.
Една нощ през есента я бях намерил във Форт Уайвърн, запустялата военна база край Мунлайт Бей. Шапката беше единствената вещ в хладната и суха стая с бетонни стени, намираща се три етажа под земята.
Макар да нямах представа за какво се отнасят избродираните думи, запазих шапката, защото ме заинтригува.
Обърнах се към вратата и Орсън започна да скимти умолително.
Спрях и го погалих.
— Сигурен съм, че татко би искал да те види за последен път, приятелю. Убеден съм. Но в болницата не пускат кучета.
Прямите му, черни като въглени очи блеснаха. Бих се заклел, че погледът му преливаше от скръб и съчувствие. Може би защото самият аз го гледах през сълзи.
Боби Халоуей, моят приятел, казва, че имам склонността да отъждествявам животните с хората и да им приписвам човешки качества и чувства, каквито те всъщност не притежават. Вероятно е така, защото за разлика от някои хора животните винаги са ме приемали такъв, какъвто съм. Четириногите граждани на Мунлайт Бей, изглежда, имат по-изтънчено разбиране за живота — както и повече човечност, отколкото някои от съседите ми.