Имаше времена, когато погребалните агенти и помощниците им не прибягваха до насилие. До тази вечер аз мислех, че още живея в онази епоха.
Стреснах се, когато видях, че в далечния ъгъл на къщата блесна трето фенерче. После четвърто. И пето.
Шесто.
Нямах представа кои биха могли да бъдат новите преследвачи, нито откъде се бяха появили толкова бързо. Разпръснаха се, образуваха редица и целеустремено се пръснаха из двора. Минаха покрай плувния басейн и се насочиха към розовата градина, осветявайки околността с фенерчетата. Застрашителни фигури, безлични като демони в кошмарен сън.
7.
Безликите преследвачи и обърканите лабиринти, които ни измъчват в съня, се бяха превърнали в реалност.
Градините се спускаха в пет широки тераси надолу по хълма. Въпреки равните пространства и лекия наклон между тях аз набирах твърде висока скорост, докато слизах, и се уплаших, че ще се спъна, ще падна и ще си счупя крака.
Издигащи се от всички страни, градинските беседки и красивите дървени решетки започнаха да приличат на изтърбушени развалини в мрака. На по-долните нива те бяха обрасли с трънливи пълзящи растения, полазили по дървените решетки, и сякаш гъмжаха от живи същества, докато тичах покрай тях.
Нощта се бе превърнала в действителен кошмар.
Сърцето ми биеше толкова силно, че чак ми се зави свят.
Имах чувството, че небесният свод се плъзга към мен, набирайки инерция като лавина.
Втурнах се към края на градината и едновременно усетих и видях застрашително извисяваща се ограда от ковано желязо. Беше висока два метра и лъскавата й черна боя блестеше на лунната светлина. Забих пети в меката пръст и спрях. Блъснах се в твърдите пръчки, но не достатъчно силно, за да се ударя.
Не вдигнах и голям шум. Заострените като копия вертикални пръти бяха здраво запоени за хоризонтални релси и вместо да изтрака от сблъсъка с тялото ми, оградата тихо издрънча.
Отпуснах се на железата.
Усетих неприятен вкус. Устата ми беше толкова суха, че не можех да събера слюнка и да се изплюя.
Нещо ме жегна в дясното слепоочие. Вдигнах ръка към лицето си. Три трънчета се бяха забили в кожата ми. Извадих ги.
По време на бягството ми надолу по хълма ме беше одраскал трънлив розов храст, макар че не си спомнях срещата с него.
Вероятно защото дишах все по-учестено, приятното ухание на рози стана твърде сладникаво и се изостри във воня на гнило. Долових и мириса на лосиона ми — почти толкова силен, както когато се намазах, но сега с тръпчив привкус, защото потта бе променила аромата му.
Обзе ме абсурдното и въпреки това непоклатимо убеждение, че шестимата преследвачи ще ме надушат, сякаш са ловджийски хрътки. За момента бях в безопасност само защото вятърът не духаше срещу тях.
Вкопчих се в оградата и погледнах към върха на хълма. Преследвачите се бяха придвижили от най-високата тераса към следващата.
Шест лъча светлина прорязаха розите. За миг осветени отзад и изкривени от онези ярки всеобхватни мечове, летвите на решетките се извисиха застрашително като костите на заклани дракони.
Градините предоставяха на преследвачите повече скривалища за проучване, отколкото откритите морави горе. Въпреки това мъжете се движеха по-бързо от преди.
Изкатерих оградата и се прехвърлих от другата страна, като внимавах да не закача якето или джинсите си на острите железни шипове. Отвъд се простираха открито пространство, сенчести долини, постепенно извисяващи се редици от осветени от луната хълмове и разпръснати на голямо разстояние един от друг и едва забележими тъмни дъбове.
Дивата трева, избуяла от неотдавнашните зимни дъждове, беше до коленете ми, когато скочих в нея. Долових мириса на зеления сок, който се изля от стръковете, смачкани от обувките ми.
Бях сигурен, че Санди и помощниците му ще претърсят цялото имение, затова побързах да се отдалеча от погребалния дом и хукнах надолу по хълма. Изгарях от нетърпение да изляза извън обсега на фенерчетата им, преди да са стигнали до оградата.
Насочвах се твърде далеч от града, което не беше добре. Нямаше да намеря помощ в дивата пустош. Всяка стъпка на изток беше стъпка към нея, а там бях по-уязвим от останалите хора.
Имах известен късмет заради сезона. Ако лятната жега вече ни бе завладяла, високите треви щяха да бъдат златисти като пшеница и сухи като хартия. Придвижването ми щеше да бъде белязано от ивици стъпкани стръкове.
Надявах се, че все още зелената ливада ще окаже достатъчна съпротива и ще се затвори като пружина след мен, прикривайки факта, че съм минал оттам. Въпреки това един наблюдателен преследвач щеше да ме открие лесно.