Нощното ми зрение още се възстановяваше от ослепителната светлина на прожекторите и след миг на напрежение видях, че жарките зелени очи са разположени твърде близо едно до друго, за да бъдат на койот. Нещо повече, освен ако звярът не се беше приготвил за скок, притискайки гърди до земята, съкрушителният му поглед беше насочен към мен от твърде ниска позиция, за да бъде на койот.
Когато очите ми се приспособиха към нощните сенки и лунната светлина, разбрах, че пред мен стои безобидна котка. Не беше кугуар, което би било далеч по-лошо от койот и причина за истински страх, а обикновена домашна котка — светлосива или бежова. Не можех да определя цвета й в мрака.
Повечето котки не са глупави. Дори по време на фанатичното преследване на полски мишки или на дребни пустинни гущери, те не се осмеляват да навлязат навътре в царството на койотите.
Всъщност, когато я видях по-ясно, котката пред мен изглеждаше необичайно бърза и бдителна. Стоеше изправена. Главата й беше наклонена насмешливо на една страна, а ушите — наострени — и ме изучаваше съсредоточено.
Направих крачка към нея и тя изви гръб. Приближих се още и котката се обърна, хукна по посребрената от луната пътека и изчезна в мрака.
Някъде другаде в нощта бронираната кола отново се движеше. Пискливото й бръмчене и ръмжене бързо се усилваха.
Ускорих ход.
Изминах стотина метра и бронираната кола вече не ревеше, а лениво бръмчеше някъде наблизо. Шумът на двигателя приличаше на бавно и дълбоко задъхано дишане. Хищническият блясък на прожекторите търсеше жертва в нощта.
Стигнах до още един разклон в долчинката и видях, че котката ме чака. Седеше точно на кръстопътя, без да е избрала посока.
Тръгнах към пътеката вляво и котката изприпка надясно. След няколко крачки спря и обърна светещите си като фенери очи към мен.
Животното сигурно ясно усещаше присъствието на преследвачите около нас, не само шумната бронирана кола и мъжете, вървящи пеша. С изострените си възприятия котката дори долавяше хормоните на агресия, излъчващи се от тях, и надвисналото насилие. Също като мен и тя искаше да отбегне онези хора. Ако имах възможност, бих избрал път за бягство, разчитайки на животинските инстинкти, не на моите.
Лениво бръмчащият двигател на бронираната кола изведнъж изрева. Силният гръм отекна из долините така, сякаш превозното средство се приближаваше и едновременно се отдалечаваше. Тази буря от звуци ме потопи в колебание и за миг потънах в него.
После реших да тръгна след котката.
Докато излизах от пътеката вляво, бронираната кола изрева по хълма в източния край на долчинката, по която едва не продължих. За миг увисна, сякаш бе изпаднала в безтегловност в промеждутък от време, отброявано от спрял часовник. Фаровете приличаха на двойна жица, водеща цирков въжеиграч във въздуха. Единият прожектор прониза черния купол на небето. Времето спря в онзи скок в празното пространство, сетне отново продължи — бронираната кола потегли. Предните колела се блъснаха в склона на хълма, а задните прекосиха хребета. Стрелна се надолу и от гумите се разхвърчаха чимове трева и пръст.
Някакъв мъж нададе радостен вик, а друг се изкиска. Явно изпитваха удоволствие от преследването.
Голямата кола се спусна само на петдесет метра пред мен. Прожекторите в ръцете на мъжете обходиха долчинката.
Хвърлих се на земята и се претърколих, за да се скрия. Скалистият терен беше ад за костите и усетих, че слънчевите ми очила изпукаха в джоба на ризата.
Докато се изправях, ярък като мълния, разцепваща дъб, лъч озари мястото, където стоях. Изтръпнах от блясъка, присвих очи и видях, че лъчът потрепери и се отмести на юг. Бронираната кола не се изкачваше по склона.
Можех да остана там, където бях, на кръстовището от пътеки, долепил гръб до по-тясната точка на хълма, докато бронираната кола се отдалечеше, отколкото да рискувам да я срещна в следващата вдлъбнатина. Но когато в края на пътеката, по която бях тръгнал, примигаха четири светлини, аз се отказах от лукса на колебанието. Бях извън обсега на фенерчетата на мъжете, но те се приближаваха бързо и се намирах в непосредствена опасност да ме открият.
Когато заобиколих заострената част на хълма и влязох в долчинката от западната страна, котката още беше там и сякаш ме чакаше. Обърна се с гръб към мен и изприпка напред, макар и не толкова бързо, че да я изгубя от поглед.
Радвах се, че стъпвам по камъни, защото не оставях издайнически отпечатъци от стъпки. После установих, че в джоба на ризата ми са останали само парчета от счупените ми слънчеви очила. Докато тичах, опипах джоба си и усетих прегъната рамка и назъбено парче от стъкло. Останалото явно се бе разпиляло по земята, когато бях паднал при разклона на пътеката.