Стивънсън стоеше до далечния ъгъл на сградата, близо до задния вход на полицейския участък, осветен от водопад синкава светлина, идваща от лампата на системата за охрана. Човекът, с когото разговаряше, се намираше на няколко крачки от него и в сините сенки се виждаше само отчасти.
Прекосих паркинга и се насочих към тях. Не ме забелязаха, защото бяха погълнати от разговора си. Нещо повече, служебните камиони и автомобили ми осигуряваха прикритие, докато в същото време внимавах да се движа надалеч от пряката светлина на трите високи улични лампи.
Точно преди да изляза на откритото пространство, събеседникът на Стивънсън се приближи до него, разпръсквайки сенките, и аз спрях стъписан. Видях обръснатата му глава и неумолимото лице. Червената карирана фланелена риза, сините джинси и работните обувки.
От това разстояние не съзирах перлената обеца.
Намирах се между две големи превозни средства и бързо отстъпих няколко крачки назад, за да се скрия по-добре в гъстия мрак между тях. Единият двигател още беше топъл и потракваше и пукаше, докато се охлаждаше.
Макар да чувах гласовете на двамата мъже, не можех да разбера думите. Крайбрежният бриз още шумолеше в дърветата и оспорваше всички творения на човека и този постоянен шепот и свистене заглушаваха разговора.
Установих, че превозното средство отдясно, чийто двигател още беше топъл, е белият микробус „Форд“, с който гологлавият бе потеглил от болница „Милосърдие“ по-рано тази вечер. С тленните останки на моя баща.
Зачудих се дали ключовете са на таблото. Долепих лице до стъклото откъм мястото на шофьора, но не видях почти нищо.
Ако можех да открадна микробуса, по всяка вероятност щях да имам неопровержимо доказателство, че разказът ми е достоверен. Дори ако тялото на баща ми бе откарано другаде, може би бяха останали други веществени доказателства — не на последно място капки от кръвта на стопаджията.
Нямах представа как да запаля двигателя без ключове.
По дяволите, дори не знаех да шофирам.
И дори да откриех, че притежавам вроден талант да управлявам моторни превозни средства, равняващ се на Моцартовата дарба за музикални произведения, едва ли щях да измина трийсетината километра на юг или петдесетте на север, докато стигна до границите на друго районно полицейско управление. Не и на блясъка на насрещните фарове. Не и без скъпоценните ми слънчеви очила, които лежаха счупени далеч на хълмовете на изток.
Пък и ако отворех вратата на микробуса, осветлението вътре щеше да премигне и двамата мъже щяха да ме забележат.
И да тръгнат след мен.
Щяха да ме убият.
Задната врата на полицейския участък се отвори и навън излезе Мануел Рамирес.
Луис Стивънсън и съзаклятникът му веднага преустановиха разговора си. От това разстояние не можех да преценя дали Мануел познава гологлавия, но ченгето като че ли се обърна само към шефа си.
Не можех да повярвам, че Мануел — добрият син на Розалина, опечаленият вдовец на Кармелита и любящият баща на Тоби — участва в нещо, свързано с убийство и ограбване на гробове. Никога не можем истински да опознаем хората в живота ни, колкото и силно да вярваме, че ги разбираме. Повечето приличат на тъмни води с безброй пластове утаени частици, разбърквани от странни течения, извиращи от най-дълбоките им глъбини. Но бях готов да заложа живота си, че чистото сърце на Мануел не крие коварство.
Не бях готов обаче да заложа неговия живот. Ако го повиках да претърси белия микробус и да го конфискува за задълбочен анализ, можеше да подпиша смъртната му присъда, както и своята. Бях убеден в това.
Стивънсън и гологлавият изведнъж обърнаха гръб на Мануел и огледаха паркинга. Разбрах, че той им е казал за телефонното ми обаждане.
Приклекнах и се свих по-навътре в мрака между микробуса и камиона на пожарната.
Опитах се да прочета регистрационния номер на белия микробус. Макар че обикновено отбягвах светлината, този път се нуждаех от нея.
Трескаво проследих с пръсти очертанията на седемте цифри и букви, но не можах да ги запомня.
Знаех, че гологлавият, а може би и Стивънсън, се приближава към микробуса. Вече бе пристъпил към действие. Обръснатият, касапинът, търговецът на трупове, крадецът на очи.
Приведен, аз се върнах по същия маршрут, по който бях дошъл. Минах покрай редиците паркирани камиони и коли, шмугнах се в уличката и забързах напред, използвайки кофите за смет за прикритие. Завих зад ъгъла, влязох в друга уличка, тичах още малко, бързоног като котката и безшумен като бухал, същество на нощта, питайки се дали ще намеря безопасно убежище преди зазоряване или още ще бъда на крак и на открито, за да се гърча и почернея от жарките лъчи на изгряващото слънце.