Но Орсън усещаше нещо, защото започна да отстъпва назад от къщата. Изведнъж се обърна рязко с гъвкавостта на котка и хукна към мен.
Изправих велосипеда.
Със спусната опашка, но не и пъхната между краката и с прилепени до главата уши Орсън профуча покрай мен по посока на задната порта.
Доверявайки се на кучешкия инстинкт, без да се бавя, тръгнах след него. Дворът е обкръжен с ограда от сребрист кедър и портата също е дървена. Тежкото резе беше студено. Отворих го безшумно и полугласно изругах скърцащите панти.
Зад портата има утъпкана пътека с къщи от едната страна и с тясна горичка от стари евкалипти от другата. Докато минавахме през портата, изпитах чувството, че някой ни чака там, но пътеката беше пуста.
На изток, отвъд евкалиптовата горичка, има игрище за голф, а по-нататък се намират странноприемница „Мунлайт Бей“ и крайградският клуб. По това време в петък вечер, гледано през стволовете на високите дървета, игрището беше черно и вълнообразно като океана и блещукащите кехлибарени прозорци на странноприемницата в далечината приличаха на портал на величествен кораб, вечно пътуващ за Таити.
Вляво пътеката водеше нагоре по хълма към центъра на града и свършваше при гробището до католическата църква „Свети Бернадет“. Вдясно пътеката водеше надолу, към равнините, пристанището и Тихия океан.
Завъртях педалите и поех нагоре по хълма, към гробището. Уханието на евкалипти ми напомни за светлината на прозореца на крематориума и за красивата млада майка, лежаща мъртва на количката. Добрият Орсън припкаше до велосипеда. От странноприемницата се носеха приглушени звуци на танцова музика. В една от съседните къщи вляво плачеше бебе. Усещах тежестта на пистолета „Глок“ в джоба си. Козодоите ловяха насекоми със заострените си клюнове. Живите и мъртвите съжителстваха в капана между сушата и морето.
11.
Исках да говоря с Анджела Фериман, защото съобщението й на телефонния ми секретар обещаваше разкрития. Бях в настроение за разкрития.
Но първо трябваше да се обадя на Саша, която чакаше да чуе какво е станало с баща ми.
Спрях в гробището, едно от любимите ми места, пристанище на мрака в по-ярко осветените райони на града. Стволовете на шестте гигантски дъба се извисяваха като колони, крепящи таван, образуван от сплетените им клони. Тихото пространство под тях беше разделено от пътеки като в библиотека. Надгробните плочи приличат на редици с книги с имената на зачеркнатите от страниците на живота, може би забравени другаде, но не и тук.
Орсън се разходи, макар и недалеч от мен, душейки дирите на катериците, които денем събираха жълъди от гробовете. В този миг той не беше ловец, преследващ жертва, а изследовател, задоволяващ любопитството си.
Откачих клетъчния телефон от колана си, включих го и набрах номера на Саша Гудал. Тя отговори на второто позвъняване.
— Татко почина — казах аз, влагайки в думите повече, отколкото Саша можеше да разбере.
Очаквайки смъртта му, тя бе изразила скръбта си. Сега гласът й леко се скова от мъка, овладяна толкова добре, че само аз можех да я доловя.
— Леко… леко ли беше накрая?
— Не изпитваше болка.
— Беше ли в съзнание?
— Да. Имахме възможност да се сбогуваме.
Не се бой от нищо.
— Животът е гаден — каза Саша.
— Само правилата. За да участваме в играта, трябва да се съгласим някой ден да спрем да играем.
— И все пак смърди. В болницата ли си?
— Не. Мотая се насам-натам. Изразходвам енергия. А ти къде си?
— В „Експлорър“. Отивам в „Пънкис Дайнър“ да хапна нещо и да поработя върху бележките си за предаването. — Тя трябваше да бъде в ефир след три часа и половина. — Или да взема нещо за вкъщи и да хапнем заедно.
— Не съм гладен — искрено казах аз. — Но ще се видим по-късно.
— Кога?
— Сутринта ще се прибереш от работа и аз ще бъда у вас. Ако, разбира се, нямаш нищо против.
— Чудесно. Обичам те, Снежко.
— И аз те обичам.
— Това е нашето заклинание.
— Това е нашата истина.
Натиснах бутона „КРАЙ“, за да приключа разговора, изключих телефона и отново го закачих на колана.
Завъртях педалите и излязох от гробището. Моят четириног приятел ме последва, но с явно нежелание. Главата му беше пълна със загадки за катерици.
Проправих си път до къщата на госпожа Фериман, движейки се колкото е възможно по-далеч от центъра. Избирах страничните улички, където вероятността да се натъкна на оживено движение беше малка, и по широките улици с лампи, разположени на голямо разстояние една от друга. Когато нямах избор, освен да мина под гроздовете лампи, въртях педалите бързо.