Орсън ме следваше предано. Изглеждаше по-щастлив от преди, сега, щом можеше да припка до мен, и по-черен от сянката ми.
Срещнахме само четири превозни средства. Всеки път присвивах очи и извръщах поглед от фаровете.
Анджела живееше на главна улица в очарователна къща в испански стил, засенчена от още неразцъфнали магнолии. Стаите отпред не светеха.
Незаключената странична врата ме прие в проход със сенник, чиито решетки бяха обвити в жасмин. През лятото избуяваха вейки, обсипани с дребни бели цветчета с пет венчелистчета, скупчени толкова нагъсто, че решетката изглеждаше обвита с многобройни пластове дантела. Макар и рано за сезона, зеленината беше оживена от онези ситни цветчета.
Докато вдишвах дълбоко аромата на жасмина и му се наслаждавах, Орсън кихна два пъти.
Стигнах до задната част на къщата и подпрях велосипеда на един от стълбовете от червено дърво, които крепяха сенника на вътрешния двор.
— Бъди нащрек — казах на Орсън. — Бъди страшен. Бъди лош.
Кучето изджавка, сякаш разбра задачата си. Може би наистина разбираше всичко, каквото и да говореше Боби Халоуей.
Зад прозорците на кухнята и прозрачните пердета бавно пулсираше светлина от свещи.
На вратата имаше четири малки стъкла. Тихо потропах на едно от тях.
Анджела Фериман дръпна пердето. Бързите й нервни очи ме съзряха и после огледаха вътрешния двор, за да се уверят, че съм сам.
Държейки се конспиративно, тя ме покани вътре и залости вратата. Оправи пердето, докато се убеди, че няма пролука, през която някой може да надникне и да ни види.
Макар че в кухнята беше приятно топло, Анджела бе навлякла сив анцуг и отгоре морскосиня вълнена жилетка. Ръчно плетената дреха вероятно бе принадлежала на покойния й съпруг, защото стигаше до коленете й, а шевовете на раменете — почти до лактите. Ръкавите бяха навивани толкова често, че образувалите се ръбове бяха дебели като белезници.
Въпреки обемистото облекло Анджела изглеждаше дребна и слаба. Очевидно й беше студено, защото беше бледа и трепереше.
Прегърна ме. Както винаги, обятията й бяха кокалести и силни, макар че усетих нехарактерна умора.
Тя седна до полираната чамова маса и ме покани да се настаня на стола срещу нея.
Махнах шапката и се зачудих дали да не съблека и якето. В кухнята беше твърде топло. Но пистолетът беше в джоба ми и се опасявах, че може да падне на пода или да изтрака в стола, докато измъквах ръце от ръкавите. Не исках да тревожа Анджела, а тя сигурно щеше да се уплаши от оръжието.
В средата на масата имаше четири обредни свещи, сложени в рубиненочервени стъклени чашки. Върху полираното борово дърво пълзяха артерии от трепкаща червена светлина.
На масата стоеше и бутилка кайсиево бренди. Анджела ми даде ликьорена чаша и аз я напълних до половината.
Нейната чаша обаче беше пълна догоре. И не й беше първата.
Тя я хвана с две ръце, сякаш да вземе топлина от нея и когато я вдигна към устата си, повече от всякога приличаше на изоставено дете. Въпреки изнурения си вид Анджела можеше да мине за трийсет и пет годишна, близо петнайсет години по-малко от истинската й възраст. В този миг лицето й беше като на дете.
— Още от малка исках да бъда медицинска сестра.
— И си най-добрата — искрено казах аз.
Тя облиза кайсиевото бренди от устните си и се вторачи в чашата.
— Мама страдаше от ревматичен артрит. Болестта се развиваше по-бързо от обикновено. Много бързо. Когато станах на шест, тя беше с шини на краката и ходеше с патерици. Малко след дванайсетия ми рожден ден бе прикована към леглото. Почина, когато бях на шестнайсет.
Не можах да кажа нищо смислено или съчувствено по този въпрос. Никой не бе в състояние да го стори. Всяка дума, колкото и искрено изречена, щеше да прозвучи фалшиво като горчив оцет.
Разбира се, Анджела имаше да ми каже нещо важно, но й трябваше време, за да подреди думите в стегнати редици и да ги изстреля над масата към мен. Защото онова, което имаше да ми каже, я плашеше. Страхът й беше видим.
Бавно проправяйки си път към истинската тема, тя продължи:
— Обичах да нося на мама разни неща, когато не можеше да си ги вземе сама. Чаша чай с лед. Сандвич. Лекарствата й. Възглавница за стола й. Всичко. По-късно подлогата. И към края чисти чаршафи, когато не можеше да се сдържа. Нямах нищо против. Тя винаги ми се усмихваше, когато й носех нещо, и галеше косите ми с безпомощните си подути ръце. Не можех да я излекувам, нито да направя така, че отново да започне да тича или да танцува. Не можех да облекча болката или страха й, но можех да я обслужвам, да я нагласям удобно, да следя състоянието й — и да правя това беше по-важно за мен от… от всичко друго.