Кайсиевото бренди беше твърде сладко, за да го наричат бренди, но не толкова, колкото очаквах. Всъщност беше силно. Но нямаше количество, което би ме накарало да забравя родителите ми, а Анджела — майка си.
— Винаги съм искала да бъда медицинска сестра — повтори тя. — И дълго време работата ми доставяше удоволствие. Беше и страшна, и тъжна, когато загубехме пациент, но винаги ми носеше удовлетворение.
Анджела откъсна поглед от брендито си. Очите й бяха широко отворени от спомените.
— Господи, колко се уплаших, когато те оперираха от апандисит! Помислих, че ще загубя моя малък Крис.
— Тогава бях на деветнайсет. Не бях толкова малък.
— Миличък, посещавах те, откакто ти поставиха диагнозата. Едва беше проходил. За мен винаги ще останеш малко момче.
Усмихнах се.
— И аз те обичам, Анджела.
Понякога забравям, че прямотата, с която изразявам най-хубавите си чувства, е необичайна и може да стресне хората, и — както в този случай — да ги развълнува по-силно, отколкото очаквам.
Очите й се премрежиха от сълзи. За да ги сподави, тя прехапа устни, но после прибягна до кайсиевото бренди.
Преди девет години преживях един от онези случаи на възпален апендикс, при които симптомите се проявяват едва когато състоянието се изостри. След закуска ме заболя коремът. Преди обяд започнах да повръщам. Лицето ми се зачерви и се облях в пот. Болките ме накараха да се свия като скарида във вряща мазнина.
Животът ми бе изложен на риск заради забавянето, налагащо в болница „Милосърдие“ да бъде извършена необикновена подготовка. Хирургът, разбира се, не беше съгласен с идеята да ме оперира на тъмно. Но дълготрайното излагане на ярката светлина в операционната зала със сигурност щеше да доведе до жестоки поражения на кожата ми, незащитена от блясъка. Рискувах не само меланома, но и белегът ми да не зарасне. Да ме покрият от слабините до пръстите на краката, беше лесно: троен пласт памучни чаршафи, забодени с карфици, за да не разместят. Използваха още чаршафи, за да импровизират сложен сенник над главата и горната част на тялото ми, направен така, че не само да ме предпазва от светлината, но и да позволява на анестезиолога от време на време да се завира отдолу, да измерва кръвното налягане и температурата ми, да наглася кислородната маска и да се уверява, че електродите на електрокардиографа са на местата си на гърдите и китките ми, осигурявайки постоянен контрол на сърдечната дейност. Стандартната процедура изискваше коремът да бъде покрит с изключение на малка част, където се извършва хирургичната намеса, но в моя случай това правоъгълно пространство бе сведено до възможно най-тесния процеп. С помощта на щипки, които да държат разреза отворен, и огромно количество лепенки, за да предпазят кожата досами ръбовете му, хирурзите най-сетне се осмелиха да ме разрежат. Но дотогава апендиксът ми се бе спукал. Въпреки старателното почистване последва перитонит, разви се възпаление и бързо настъпи септичен шок, който два дни по-късно наложи втора хирургична намеса.
След като се съвзех от септичния шок и вече не ме заплашваше неминуема смърт, месеци наред живеех в очакване, че онова, което бях понесъл, ще предизвика неврологичен проблем, свързан с пигментната ксеродермия. Обикновено тези състояния се развиват след изгаряне или продължителен показ на светлина — или поради неизвестни причини, но понякога могат да бъдат предизвикани от силна физическа травма или шок. Треперене на главата или ръцете. Загуба на слуха. Нечленоразделен говор. Дори психични разстройства. Чаках първите признаци на прогресиращо, необратимо неврологично заболяване, но те така и не се появиха.
Уилям Дийн Хауълс, великият поет, пише, че смъртта е на дъното на чашата на всеки. Но в моята чаша явно има още сладък чай.
И кайсиево бренди.
Анджела пак отпи от ликьорената чашка и повтори:
— Винаги съм искала да бъда медицинска сестра. Но виж на какво приличам сега.
Явно искаше да я попитам и аз го сторих.
— Какво искаш да кажеш?
Вторачила очи в привличащите погледа пламъчета по извивките на рубиненочервената чашка, Анджела отговори:
— Медицинските сестри се грижат за живота. А сега аз се занимавам със смъртта.
Не знаех какво има предвид, но чаках.
— Извърших ужасни неща — добави тя.
— Сигурен съм, че не си.
— Видях други хора да правят ужасни неща и не се опитах да ги спра. Вината е една и съща.