— Можеше ли да ги спреш, ако бе опитала?
Анджела се замисли за миг.
— Не — отговори тя, но не изглеждаше по-спокойна.
— Никой не може да носи света на плещите си.
— Някои от нас е по-добре да го сторят.
Дадох й време. Брендито беше чудесно.
— Ако ще ти разкажа всичко, това ще бъде сега. Нямам много време. Променям се.
— Променяш се?
— Да. Чувствам го. Не знам каква ще стана след месец или след шест месеца. Такава, каквато не бих искала да бъда. Някоя, която ще ме ужасява.
— Не разбирам.
— Знам.
— Мога ли да ти помогна?
— Никой не може да ми помогне. Нито ти. Нито аз. Нито Господ. — Тя отмести поглед от обредните свещи, съсредоточи се върху златистата течност в чашата си и заговори тихо, но разпалено: — Съсипваме и това, Крис, както винаги правим, но този път се проваляме повече от всякога. От гордост, наглост и завист. Губим всичко. О, Боже, изпускаме го и вече няма връщане назад, за да поправим стореното.
Макар че Анджела не фъфлеше, подозирах, че е пила повече от една чаша кайсиево бренди. Опитах се да намеря утеха в мисълта, че алкохолът я кара да преувеличава и надвисналото бедствие не е ураган, а само внезапна вихрушка, преувеличена от действието на питието.
Въпреки това тя бе успяла да намали топлината на кухнята и ликьорените чаши. Вече не мислех да събличам якето си.
— Не мога да ги спра — продължи Анджела. — Но мога да престана да пазя тайните им. Ти заслужаваш да знаеш какво стана с майка ти и с баща ти, Крис, макар че ще те заболи. Животът ти и без това е много тежък.
Всъщност не мисля, че животът ми е особено тежък. Само е различен. Ако се ядосвах заради това и прекарвах нощите си, копнеейки за така наречената нормалност, тогава наистина щях да направя живота си тежък и да се огъна. Приемайки разликата и предпочитайки да съществувам с нея, аз водех живот не по-труден от онзи на повечето хора и дори по-лек от този на някои.
Не казах на Анджела нито дума по този въпрос. Ако тя бе мотивирана от състрадание, за да направи съдбоносни разкрития, щях да си сложа маската на мъченик и да се представя като герой от велика трагедия. Бих могъл да бъда Макбет. Или лудият Лир. Или Шварцнегер в „Терминатор 2“, обречен да загине в басейна от разтопена стомана.
— Ти имаш много приятели… но имаш и врагове, за които не знаеш — продължи Анджела. — Опасни копелета. И някои от тях са странни. Променят се.
Пак тази дума. Променят се.
Почесах се по врата и установих, че паяците, които почувствах, са въображаеми.
— Ако искам да ти дам шанс… какъвто и да е шанс… ти трябва да знаеш истината. Чудех се откъде да започна и как да ти я кажа. Мисля, че трябва да започна с маймуната.
— Маймуната? — повторих аз, убеден, че не съм чул добре.
— Маймуната — потвърди Анджела.
В този контекст думата имаше неизбежен комичен нюанс и аз отново се запитах дали Анджела е трезва.
Когато тя най-после вдигна глава, очите й приличаха на самотни езера, където бе удавена някаква жизненоважна част от онази Анджела Фериман, която познавах от детството си. Срещнах погледа й — мрачния му сив блясък — и усетих, че кожата ми настръхна. Вече не намирах нищо комично в думата „маймуна“.
12.
— Това се случи на Бъдни вечер преди четири години — започна да разказва тя. — Около час след залез слънце. Бях в кухнята. Печах курабии. Използвах и двете фурни. В едната — курабии с шоколад, в другата — с орехи. Радиото беше пуснато. Някой като Джони Матис пееше „Сребърни звънчета“.
Затворих очи, за да си представя кухнята в онази Бъдни вечер, но и за да намеря оправдание да не гледам вторачените очи на Анджела.
— Род трябваше да се прибере всеки момент — продължи тя. — И двамата бяхме в отпуск през цялата празнична седмица.
Род Фериман беше съпругът й.
Преди три години и половина, шест месеца след Бъдни вечер, за която Анджела говореше, той се бе самоубил с ловджийска пушка в гаража на тази къща. Приятелите и съседите бяха потресени, а Анджела — съкрушена. Род беше дружелюбен човек, с чувство за хумор и обаятелен. Не изпадаше в депресии и нямаше явни проблеми, които биха го подтикнали да отнеме живота си.
— Вече бях украсила елхата. Щяхме да вечеряме на свещи, да пием вино и да гледаме „Животът е чудесен“. Харесвахме този филм. Щяхме да си разменим подаръци. Множество малки подаръци. Коледа беше любимият ни период от годината и се радвахме като деца на подаръците…
Тя млъкна.
Осмелих се да я погледна и видях, че е затворила очи. Съдейки по мъката, изписана на лицето й, бързо подвижната й памет бе прескочила от онази Коледа на юнската вечер, когато бе намерила в гаража тялото на съпруга си.