Светлината на свещите трепкаше по клепачите й.
След известно време отвори очи, но за миг те останаха вторачени в някаква далечна гледка. После отпи от брендито.
— Бях щастлива. Ароматът на курабиите. Коледната музика. От цветарския магазин бяха донесли огромна коледна звезда от сестра ми Бони. Стоеше ей там, в края на плота, червена и весела. Чувствах се чудесно. Тогава за последен път се чувствах чудесно. И никога повече няма да се почувствам така… Мажех тавата с масло, когато чух някакъв звук — странно цвърчене — и после нещо като въздишка. Обърнах се и видях, че на същата тази маса седи маймуна.
— Господи!
— Маймуна резус. С ужасни тъмножълти очи. Не като на нормалните маймуни. Странни.
— Маймуна резус? — попитах аз. — Познаваш ли видовете?
— Докато учех за медицинска сестра, платих обучението си, работейки като помощник в лабораторията на един учен от Калифорнийския университет. Маймуната резус е едно от най-често използваните животни за експерименти. Виждала съм много от тях.
— И изведнъж една такава маймуна се озова пред теб.
— На масата имаше купа с плодове — ябълки и мандарини. Маймуната белеше и ядеше мандарина. И подреждаше обелките на купчинка.
— Голяма ли беше?
— Беше висока около шейсет сантиметра и тежеше дванайсет-тринайсет килограма.
Маймуна с такива размери би изглеждала огромна, ако я видиш неочаквано на кухненската си маса.
— Сигурно страшно си се изненадала.
— Бях повече от изненадана. Уплаших се. Знам колко са силни за размерите си тези същества. Общо взето са кротки, но от време на време проявяват злобния си нрав.
— Човек не би искал да ги има като домашни любимци.
— О, не. Не и нормален човек. Поне доколкото аз знам. Е, признавам, че понякога маймуните резус са мили. Имат бледи личица и пухкава козина. Но онази не беше мила. Ни най-малко.
Анджела явно си представяше животното.
— И откъде беше дошла? — попитах аз.
Вместо да отговори, тя се скова на стола и наклони глава на една страна, вслушвайки се съсредоточено в звуците на къщата.
Не чух нищо необичайно.
Анджела също. И все пак, когато отново заговори, тя не се отпусна. Тънките й ръце приличаха на животински нокти върху ликьорената чаша.
— Нямах представа как се бе вмъкнала в къщата. Декември не беше твърде топъл през онази година и прозорците и вратите бяха затворени.
— Не я ли чу да влиза?
— Не. Траках с тавите и с купите с тесто. По радиото свиреше музика. Но проклетото нещо сигурно бе седяло на масата само минута-две, защото, докато разбера, че е там, бе изяло половин мандарина.
Погледът й обходи кухнята, сякаш с крайчеца на окото си бе видяла целенасочено движение в сенките по периферията.
Анджела отново успокои нервите си с бренди и продължи:
— Отвратително — маймуна по средата на кухненската маса.
Направи гримаса и избърса с ръка полирания бор, сякаш по масата още имаше косъмчета от онова същество.
— И какво направи? — подканих я аз.
— Промъкнах се до задната врата на кухнята и я отворих с надеждата, че маймуната ще избяга.
— Но тя се наслаждаваше на мандарината и се чувстваше удобно там, където беше — предположих аз.
— Да. Погледна отворената врата, после мен и сякаш се изсмя. Тих кикот.
— Кълна се, че съм чувал кучетата да се смеят. Маймуните вероятно също го правят.
Анджела поклати глава.
— Не си спомням да са се смели в лабораторията. Разбира се, имайки предвид какъв беше животът им там… Нямаха кой знае каква причина да бъдат в добро настроение.
Тя погледна неспокойно към тавана, където три малки преплитащи се кръга светлина трептяха като тлеещите очи на призрак: отраженията на трите рубиненочервени стъклени съда на масата.
Насърчавайки я да продължи, аз казах:
— И маймуната не искаше да излезе.
Вместо да отговори, Анджела стана от стола, приближи се до задната врата и провери резето.
— Анджела?
Тя ми направи знак да мълча и дръпна пердето, за да погледне озарения от луната вътрешен двор. Дръпна го предпазливо, с трепереща ръка и само на сантиметър, сякаш очакваше да види ужасно лице, притиснато до стъклото и вторачило се в нея.
Ликьорената ми чаша беше празна. Взех бутилката, поколебах се и я оставих, без да си налея.
Анджела се обърна и каза:
— Това не беше обикновен смях, Крис, а ужасяващ звук, който не мога да опиша. Злобен кикот. Зловещо кудкудякане. О, да, знам какво мислиш — маймуната е само животно и не може да бъде добра или лоша. Вероятно е недружелюбна, но не и злонравна, защото животните могат да бъдат раздразнителни, но не и съзнателно зли. Но аз ти казвам, че онази маймуна беше нещо повече от ехидна. Смехът й беше най-смразяващият звук, който съм чувала, и най-неприятният. И злобен.