— Следвам мисълта ти — уверих я аз.
Вместо да се върне на стола си, тя се приближи до мивката. Всеки квадратен сантиметър стъкло на прозорците над мивката беше закрит с пердета, но Анджела дръпна жълтия плат, за да се увери, че сме напълно скрити от любопитни очи.
После се обърна и се вторачи в масата така, сякаш маймуната и сега седеше там, и продължи:
— Взех метлата, като мислех, че ще я прогоня. Не я ударих, само замахнах към нея. Разбираш ли?
— Да.
— Но маймуната не се уплаши. Тъкмо обратното, избухна от гняв. Хвърли полуизядената мандарина, грабна метлата и се опита да я изкопчи от мен. Не я пуснах и животното започна да се катери по дръжката.
— Господи!
— Беше адски подвижна. С оголени зъби, пищейки и плюейки, тя се насочи към мен, затова пуснах метлата и маймуната падна на пода с нея, а аз отстъпих назад и се блъснах в хладилника.
Анджела пак се блъсна в хладилника. От рафтовете вътре се разнесе приглушено тракане.
— Тупна на пода точно пред мен. Хвърли метлата. Беше толкова ядосана, Крис. Не я бях ударила, нито дори докоснала с метлата, но гадното животно беше адски разгневено.
— Нали каза, че маймуните резус били кротки.
— Не и онази. Оголи зъби, изпищя и се втурна към мен. После се върна и пак хукна към мен. Подскачаше, размахваше лапи във въздуха, гледаше ме кръвнишки и удряше с юмруци по пода…
Ръкавите на жилетката й се размотаха и тя пъхна ръце в тях. Споменът беше жив и Анджела явно очакваше, че всеки миг маймуната ще изскочи отнякъде, ще се хвърли върху нея и ще отхапе връхчетата на пръстите й.
— Приличаше на трол — продължи тя. — На гном. Някакво зло същество от приказка. Онези тъмножълти очи.
Представих си ги. Тлеещи.
— И после изведнъж се изкатери по чекмеджетата и скочи на плота, точно тук. До хладилника. На сантиметри от мен. Започна да съска. Дъхът й миришеше на мандарина — толкова близо беше. Знаех…
Анджела млъкна, за да се ослуша отново. Обърна глава наляво, за да погледне към отворената врата на неосветената трапезария.
Параноята й беше заразна. И заради онова, което ми се бе случило след залез слънце, аз бях уязвим към заразата.
Напрегнах тяло и наклоних глава, за да не пропусна нито един заплашителен звук.
Трите кръга отразена светлина трепкаха безшумно на тавана. Пердетата висяха неподвижно на прозорците.
След малко Анджела продължи:
— Дъхът й миришеше на мандарини. Съскаше ли, съскаше. Знаех, че може да ме убие, ако иска, макар да беше само маймуна и четири пъти по-лека от мен. Докато беше на пода, може би трябваше да ритна малкото копеле, но тогава бях лице в лице с нея.
Не ми беше трудно да си представя колко се е уплашила. Морска чайка, охраняваща гнездото си на крайбрежна скала, стрелкаща се непрекъснато в нощното небе с гневни крясъци и силно пляскане на крила, която те кълве по главата и изскубва кичури коса, съвсем не може да се сравни с тежестта на маймуната, описвана от Анджела, но е не по-малко ужасна.
— Хрумна ми да избягам през отворената врата — продължи тя, — но се страхувах, че това ще я ядоса още повече. Затова застинах на мястото си. Гърбът ми беше опрян в хладилника. Очи в очи с онова противно нещо. След малко, когато се увери, че съм уплашена, маймуната скочи от плота, хукна към вратата, затвори я, отново се качи на масата и взе недовършената мандарина.
В края на краищата си налях още кайсиево бренди.
— Протегнах ръка към дръжката на това чекмедже тук, до хладилника. В него имаше ножове.
Приковала поглед в масата, както в онази Бъдни вечер, Анджела нави единия ръкав на жилетката си и слепешком посегна към чекмеджето, за да ми покаже къде са ножовете. Без да прави крачка встрани, тя трябваше да се наведе и да се протегне.
— Щях да я нападна, само да имах нещо, с което да се отбранявам. Но преди да сграбча каквото и да било, маймуната скочи от масата и пак започна да пищи. Грабна ябълка от купата и я запрати към мен. Удари ме по устата. Разцепи устната ми. — Анджела закри с ръце лицето си, сякаш и сега я нападаха. — Опитах да се защитя. Маймуната хвърли още една ябълка, сетне трета, като пищеше толкова пронизително, че можеше да счупи кристала, ако имах такъв.
— Искаш да кажеш, че е разбрала какво има в чекмеджето?
Анджела спусна ръце и отговори:
— Да, инстинктивно усети какво има там.
— А ти все пак не се ли опита да извадиш ножа?
Тя поклати глава.
— Маймуната се движеше като светкавица. Имах чувството, че ще скочи от масата, ще ме нападне, докато издърпвам чекмеджето, и ще захапе ръката ми, преди да съм стиснала дръжката на ножа. Не исках да ме хапе.