— Маймуната не ме ухапа — настоя тя. — Не ме одраска, нито ме докосна, за Бога. Но те не ми вярват. Не съм сигурна дали и Род ми вярваше. Не искат да рискуват. Накараха ме… Род ме накара да се подложа на стерилизация.
В очите й бликнаха сълзи — непроляти, но блещукащи като обредните свещи в червените стъклени чашки.
— Тогава бях на четирийсет и пет. Не бях имала дете, защото и без това бях стерилна. Род и аз усилено се опитвахме да имаме дете — лекари, хормонна терапия, всичко, но нищо не помогна.
Потиснат от страданието в гласа й, едва се сдържах да остана на стола и да я гледам безпристрастно. Изпитах желание да стана и да я прегърна. Този път аз да бъда медицинската сестра.
— Но онези копелета ме накараха да се оперирам — с треперещ глас продължи Анджела. — Не само завързаха маточните ми тръби, но отстраниха и яйчниците ми. Отрязаха всякаква надежда.
Гласът й почти заглъхна, но тя беше силна жена.
— Бях на четирийсет и пет и без това бях загубила надежда. Или поне се преструвах, че е така. Но да ме принудят насила… Какво унижение и безнадеждност! Дори не ми казаха защо. В деня след Коледа Род ме закара в базата, уж да ме разпитат за маймуната и за поведението й. Не ми обясни нищо. Беше много потаен. Заведе ме на едно място, за чието съществуване не знаят дори повечето хора, работещи в базата. Упоиха ме пряко волята ми и извършиха операцията без мое съгласие. И когато всичко свърши, онези негодници дори не ми казаха защо.
Блъснах стола и станах. Раменете ме боляха и коленете ми се огъваха. Не очаквах да чуя такава тъжна история. Макар че исках да я утеша, не направих опит да се приближа до Анджела. Ликьорената чаша още беше в ръката й. Разяждащият гняв бе изострил като ножове чертите на хубавото й лице. Мисля, че в този миг тя не желаеше да я докосвам.
В продължение на няколко секунди стоях неловко до масата, без да знам какво да направя, накрая отидох до задната врата и проверих резето, за да се уверя, че е спуснато.
— Знам, че Род ме обичаше — каза Анджела, макар че гласът й не омекна при тези думи. — Това разби сърцето му. Съкруши го. Защото им бе сътрудничил и ме беше измамил, за да ми направят операцията. След това вече не беше същият.
Обърнах се и видях, че юмрукът й е вдигнат. Острите черти на лицето й бяха полирани от светлината на свещите.
— И ако началниците му бяха разбрали колко бяхме близки Род и аз, щяха да знаят, че той не може да продължава да крие тайни от мен, не и когато бе изстрадал толкова много заради тях.
— И накрая ти разказа всичко — предположих аз.
— Да. И аз искрено му простих за онова, на което ме бе подложил, но от това не му стана по-добре. Не можех да сторя нищо, за да го изтръгна от това състояние. Беше толкова отчаян… и уплашен. — В гнева й се прокраднаха състрадание и тъга. — Толкова се страхуваше, че нищо не го радваше. Накрая се самоуби… и когато умря, от мен вече не можеха да отрежат нищо.
Тя спусна ръка и разтвори пръсти. Вторачи се в ликьорената чаша, сетне внимателно я остави на масата.
— Анджела, какво не беше наред с маймуната? — попитах аз.
Тя не отговори.
В очите й танцуваха образи от пламъците на свещите. Сериозното й лице приличаше на каменно светилище на мъртва богиня.
Повторих въпроса си.
Когато най-после Анджела проговори, гласът й не беше по-силен от шепот.
— Не беше маймуна.
Знаех, че съм я чул правилно, но въпреки това в думите й нямаше смисъл.
— Не е била маймуна? Но нали каза…
— Приличаше на маймуна.
— Приличаше?
— И, разбира се, беше маймуна.
Напълно объркан, не казах нищо.
— И беше, и не беше — промълви тя. — И това не й беше наред.
Анджела не изглеждаше съвсем на себе си.
Започнах да се питам дали фантастичната й история съдържа повече въображение, отколкото истина и дали Анджела съзнава разликата.
Тя се обърна към мен и ме погледна в очите. Вече не беше грозна, а отново хубава. Лицето й беше пепеляво и изпъстрено със сенки.
— Може би не трябваше да ти се обаждам. Бях разстроена заради смъртта на баща ти. Не разсъждавах трезво.
— Каза, че било необходимо да знам… за да се защитя.
Анджела кимна.
— Да, така е. Трябва да знаеш. Висиш на много тънък косъм. Трябва да знаеш кой те мрази.
Протегнах ръка към нея, но тя не я докосна.
— Анджела — казах умолително. — Искам да знам какво всъщност се е случило с родителите ми.
— Мъртви са. Отидоха си. Аз ги обичах, Крис. Обичах ги като приятели, но вече ги няма.
— И все пак трябва да знам.
— Ако мислиш, че някой е длъжен да плати за смъртта им… тогава трябва да знаеш, че това няма да стане. Не, и докато си жив. И докато другите са живи. Дори да научиш част от истината, никой няма да плати. Каквото и да се опитваш да направиш.