Осъзнах, че съм дръпнал ръка и свил пръстите си в юмрук.
— Ще видим — отговорих след кратко мълчание.
— Тази вечер напуснах работата си в „Милосърдие“. — Съобщавайки тази тъжна новина, Анджела сякаш се смали, докато заприлича на дете в дрехи на възрастен. Отново се превърна в момичето, което бе носило чай с лед, лекарства и възглавници на парализираната си майка. — Вече не съм медицинска сестра.
— Какво ще правиш сега?
Тя не отговори.
— Винаги си искала да бъдеш медицинска сестра — напомних й аз.
— Вече няма смисъл. Да превързвам рани по време на война е жизненоважна работа, но в разгара на последната битка между доброто и злото е глупаво. Освен това се променям. Не виждаш ли?
Не виждах.
— Променям се. Ставам различна. Друга Анджела. Такава, каквато не искам да бъда. Нещо, за което не смея да си помисля.
Все още не знаех как да възприема апокалиптичните й приказки. Дали това беше логична реакция към тайните на Форт Уайвърн или последица от лично отчаяние, породено от загубата на съпруга й?
— Ако настояваш да знаеш за какво става дума, щом разбереш, няма да ти остане нищо друго, освен да седнеш, да пиеш любимото си питие и да чакаш края.
— Настоявам.
— Тогава предполагам, че е време да ти кажа — видимо разколебана рече Анджела. — Но… Крис, това ще разбие сърцето ти.
Тъгата удължи чертите на лицето й.
— Мисля, че трябва да знаеш — повтори тя, — но това ще те съсипе.
Анджела се обърна и прекоси кухнята. Тръгнах след нея.
Тя ме спря.
— Ще трябва да запаля лампите, за да взема онова, което ми е необходимо. По-добре чакай тук. Аз ще донеса всичко.
Наблюдавах я, докато си проправяше път в тъмната трапезария. Влезе в хола, запали лампата и се скри от погледа ми.
Неспокойно обиколих стаята, в която бях принуден да остана. Мислите ми бяха объркани. Що за животно беше онова същество — маймуна и същевременно нещо друго? И точно това не й било наред. Такива неща имаха смисъл само в света на Луис Карол, в който Алиса бе попаднала във вълшебната заешка дупка.
Отново се приближих до задната врата и проверих резето. Беше спуснато.
Дръпнах пердето и се вгледах в нощта. Не видях Орсън.
Клоните на дърветата се поклащаха. Вятърът се завръщаше.
Лунната светлина се движеше. Времето явно се променяше. Докато вятърът гонеше дрипави облаци пред лицето на луната, в нощния пейзаж сякаш пробягна сребристо сияние. Всъщност се мърдаха пъстрите сенки на облаците, а движението на светлината беше само илюзия. Въпреки това задният двор се преобрази в зимен поток и светлината започна да ромоли като вода, течаща под лед.
Отнякъде в къщата се чу кратък вик — слаб и самотен като самата Анджела.
13.
Викът беше толкова краткотраен и приглушен, че вероятно не бе по-реален от движението на лунната светлина в задния двор, само звук на призрак, обитаващ стая. Подобно на маймуната, в същото време не беше и звук.
Пердето на вратата се изплъзна от пръстите ми и безшумно закри стъклото. Отнякъде в къщата се разнесе приглушено тупване, което разтресе стените.
Вторият вик беше по-кратък и по-слаб от първия, но бе непогрешимо стенание на болка и ужас.
Може би Анджела бе паднала от някой висок стол и бе навехнала глезена си. Може би бях чул само вятъра и птиците в стрехите. А луната е направена от сирене и небето — от шоколад със звезди от захар.
Повиках Анджела.
Тя не отговори.
Къщата не беше толкова голяма, че да не ме чуе. Мълчанието й беше зловещо.
Ругаейки тихо, извадих пистолета от джоба на якето си. Вдигнах го към светлината на свещите, отчаяно търсейки предпазителя.
Намерих само едно лостче — вероятно онова, което ми беше нужно. Натиснах го и от дупчицата под дулото блесна силен лъч червена светлина, който нарисува ярка точка на вратата на хладилника.
Баща ми бе искал оръжие, с което да могат да боравят дори кротките професори по литература, и бе платил допълнително пари за лазерен мерник. Добър човек.
Макар да не разбирах много от пистолети, знаех, че някои модели имат системи „безопасно действие“ и единственото вътрешно предпазно устройство се освобождава, когато се натисне спусъка и след изстрела отново се заключва. Може би този „Глок“ беше такъв. В противен случай или нямаше да мога да възпроизведа изстрел, когато се изправех срещу нападателя, или суетейки се панически, щях да се прострелям в крака.
Не ми хареса факта, че ръцете ми треперят, но нямах време за дихателни упражнения или за медитация, за да се успокоя.