— Не го показва много, но вече тъгува по свой начин.
— Ще го прегръщам и милвам.
— Татко беше неговата връзка с деня.
— Сега аз ще бъда тази връзка — обеща Саша.
— Той не може да живее само на тъмно.
— Има мен, а аз няма да го оставя.
— Наистина ли?
— Ще се оправи.
Всъщност вече не говорехме за кучето.
Болницата се помещаваше в триетажна сграда в калифорнийски средиземноморски стил и беше строена в друга епоха, когато терминът не извикваше във въображението прозаична архитектура и евтино строителство. Дълбоко вдадените прозорци се отличаваха с бронзови рамки, потъмнели от времето. Стаите на приземния етаж бяха засенчени от лоджии със сводове и варовикови колони.
Някои от колоните бяха увити с пълзящи растения, покриващи като одеяло покривите на лоджиите. Макар че до пролетта оставаха няколко седмици, от стените като водопади се сипеха тъмночервени и ярки пурпурни цветове.
Осмелих се за няколко секунди да смъкна очилата на носа си и се удивих на окъпаното от слънцето тържество на багрите.
Саша спря пред официалния вход.
Докато се освобождавах от предпазния колан, тя сложи ръка на рамото ми и леко го стисна.
— Обади ми се по клетъчния телефон, когато решиш да дойда да те взема.
— Ще тръгна след залез слънце. Ще вървя пеша.
— Както искаш.
Пак смъкнах очилата на носа си, този път, за да видя Саша така, както никога не я бях виждал. На светлината на свещите сивите й очи изглеждат тъмни, но ясни — такива, каквито са и сега, на дневната светлина. Гъстите й коси с цвят на махагон са светли като вино в кристална чаша, но несъмнено по-светли на галещите лъчи на слънцето. Кремаво-розовата й кожа е осеяна с бледи лунички. Знам разположението им, както познавам съзвездията във всеки квадрант на нощното небе през четирите сезона.
Саша бутна с пръст очилата ми и ги постави на мястото им.
— Не ставай глупав.
Аз съм човек. А ние, човеците, сме глупави.
Но ако ослепея, нейното лице ще бъде гледката, която ще ме крепи във вечния мрак.
Наведох се и я целунах.
— Миришеш на кокосов орех — каза тя.
— Опитвам се.
Пак я целунах.
— Не трябва да стоиш дълго на светлината — заяви тя.
Половин час преди да залезе зад океана, слънцето беше оранжево — трескав, непрестанен термоядрен холокост, отдалечен на сто и петдесет милиона километра от земята. На места Тихия океан приличаше на разтопена мед.
— Върви, кокосово момче. Изчезвай.
Слязох от форда и забързах към болницата, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке.
Обърнах се веднъж. Саша ме гледаше. Вдигна палец, за да ми пожелае успех.
3.
Когато влязох в болницата, Анджела Фериман чакаше в коридора. Тя беше медицинска сестра, която работеше нощна смяна на третия етаж и бе слязла да ме посрещне.
Анджела беше мила, хубава жена на около петдесет години, болезнено слаба и със странни светли очи, сякаш отдадеността на професията й бе толкова ожесточена, че по безпощадните условия на някаква сделка с дявола трябваше да дава част от себе си, за да оздравеят пациентите. Китките й изглеждаха твърде крехки за работата, която вършеше. Движеше се леко и бързо и човек би предположил, че костите й са кухи като на птиците.
Тя угаси флуоресцентното осветление на тавана, после ме прегърна.
Когато страдах от болестите на детството и пубертета — заушка, грип и варицела, — но не можех да бъда лекуван извън нашата къща, Анджела ме посещаваше всеки ден. Силните й, кокалести прегръдки бяха неотменна част от професионалното поведение — също като лъжичките за притискане на езика, термометрите и спринцовките.
Но сегашната й прегръдка не ме успокои, а по-скоро ме уплаши и аз попитах:
— Свърши ли?
— Още се държи, Крис. Мисля, че го прави само заради теб.
Приближих се до аварийното стълбище. Вратата се затвори и Анджела пак угаси лампите в коридора на приземния етаж.
Стълбището не е толкова силно осветено, че да представлява опасност за мен. Въпреки това бързо изкачих стълбите, без да махам слънчевите очила.
На площадката на третия етаж чакаше Сет Кливланд, лекарят на баща ми и един от моите лекари. Макар и висок и с рамене, които изглеждат закръглени и достатъчно широки, за да се промъкват през сводовете на лоджиите на болницата, той не се извисява застрашително над хората. Движи се с грациозността на много по-дребен човек, а гласът му е като на добрия мечок от приказките.
— Даваме му болкоуспокояващи лекарства — каза доктор Кливланд, угасяйки флуоресцентното осветление на тавана, — затова от време на време заспива. Но всеки път, когато се събуди, пита за теб.