Джон Вердън
Не дърпай дявола за опашката
На Наоми
книга трета от поредицата Дейв Гърни
ЧАСТ ПЪРВА
СИРАЦИ НА УБИЙСТВАТА
Пролог
Трябваше да я спре.
Намеците не бяха свършили работа. Фините знаци бяха игнорирани. Трябваше да се предприемат по-решителни действия. Нещо показно и недвусмислено, придружено от ясно обяснение.
Яснотата бе от ключово значение. Не биваше да остава място за съмнения, нито за въпроси. Полицията, медиите и тя – тази малка наивна досадница, трябваше да схванат посланието му и да са наясно със значимостта му.
Вгледа се замислено в жълтия бележник пред себе си и започна да пише:
Незабавно трябва да прекратиш болестотворния си проект. Онова, което планираш, не може да бъде толерирано. То величае най-разрушителните хора на света. То е подигравка с моя стремеж за справедливост, защото възхвалява престъпниците, които съм екзекутирал. То предизвиква незаслужено съчувствие към най-долните и презрените. Това не може да се случи. Аз няма да го позволя. В продължение на десет години спях спокойно, защото бях постигнал целта си, спях в мир, защото бях предал посланието си на света, бях наложил своето правосъдие. Принудиш ли ме отново да грабна оръжието, цената ще бъде ужасяваща.
Прочете написаното и бавно поклати глава. Не беше доволен от тона. Откъсна страницата от бележника и я пъхна в машината за рязане на хартия до стола си. После започна да пише на нова страница:
Спри с онова, което правиш. Спри веднага и се оттегли. Иначе отново ще се лее кръв. И още кръв след нея. Считай се за предупредена! Не нарушавай моя мир!
Така беше по-добре. Но все още имаше какво да се желае.
Трябваше да поработи върху него. Да подсили внушението. Да не оставя място за съмнения. Да го изпипа до съвършенство.
А имаше толкова малко време.
Глава 1
Пролет
Френските прозорци бяха отворени. От мястото си до малката маса за закуска Дейв Гърни виждаше последните остатъци от зимния сняг. Вече бяха отстъпили – неохотно и бавно като глетчери – от откритата част на ливадата и сега се гушеха единствено в далечните ѝ краища, под сенките на близката гора.
В голямата кухня на къщата нахлу богатият аромат на току-що оголената земя и неприбраното сено от предното лято. Някога тези миризми притежаваха силата да го омайват. Днес едва успяваха да го докоснат.
– Трябва да излезеш навън – предложи Мадлин, докато миеше купата от зърнената си закуска. – Излез малко на слънце. Наистина е прекрасно.
– Да, виждам – отвърна той, без да помръдва.
– Седни на някой от дървените столове навън и си изпий кафето там – продължи тя, докато наместваше купата върху сушилника на плота. – Малко слънце ще ти дойде добре.
– Хммм – кимна разсеяно той и отново отпи от чашата, която държеше. – Това същото кафе ли е, което пием обикновено?
– Какво му има?
– Не съм казал, че му има нещо.
– Да, същото е.
Той въздъхна:
– Струва ми се, че съм пипнал някаква настинка. През последните два дни не усещам никакъв вкус.
Тя подпря длани отстрани на мивката и впери поглед в него:
– Трябва да излизаш повече. Да правиш нещо.
– Аха.
– Говоря сериозно. Не можеш по цял ден да стоиш в къщата и да зяпаш стената. Това ще те разболее. Вече те разболява. Обади ли се на Кони Кларк?
– Ще го направя.
– Кога?
– Когато ми се прииска.
Не смяташе, че има шанс подобно нещо да му се прииска в обозримо бъдеще. Просто през последните дни се чувстваше така – всъщност през последните шест месеца. Сякаш след раната, която бе получил в края на странния случай с убийството на Джилиан Пери, се беше отдръпнал от всичко, свързано с обикновения живот: ежедневните задачи, плановете, хората, телефонните обаждания, всички ангажименти и задължения. Стигнал бе дотам да мечтае страниците в месечния му бележник да са абсолютно празни – без никакви уговорки и никакви обещания. Беше започнал да поставя знак на равенство между оттеглянето от света и свободата.
Същевременно беше достатъчно обективен, за да е наясно, че случващото се не е добро, че в свободата му липсва спокойствие. Беше враждебен, не умиротворен.
До известна степен разбираше странната ентропия, която разплиташе нишките, изтъкали живота му, и го изолираше от всички и всичко. Или най-малкото можеше да изброи причините за нея. Най-отгоре в списъка би поставил пищенето в ушите, което го измъчваше, откакто излезе от комата. Всъщност, ако трябваше да е напълно обективен, вероятно бе започнало две седмици по-рано, когато в една малка стаичка срещу него бяха изстреляни три куршума, при това почти от упор.