Ким огледа голямата кухня.
– Много е хубаво тук – отбеляза. – Много уютно и приятно. Наистина е съвършено. Олицетворение на мечтата за провинциален дом.
След като Мадлин донесе кафето на Ким, Гърни се обади първи:
– Ясно е, че влагаш много страст в това, че означава страшно много за теб. Иска ми се да ми беше толкова ясно и как мога да ти помогна.
– Кони какво те помоли да направиш?
– Да те „наглеждам“, мисля, че това беше един от изразите, които използва.
– Не е споменавала за... за други проблеми?
На Гърни му се стори, че тя се опитва да накара въпроса да прозвучи небрежно по най-детския и прозрачен начин.
– Бившият ти приятел отговаря ли на определението „проблем“?
– Казала ти е за Роби?
– Спомена името Робърт Мийс... или Монтагю?
– Мийс. Онова за „Монтагю“ е... – гласът ѝ заглъхна и тя поклати глава. – Кони смята, че ми е нужна защита. Не е вярно. Роби е жалък и ужасно дразнещ, но мога да се справя с него.
– Свързан ли е по някакъв начин с проекта ти за телевизията?
– Вече не. Защо питаш?
– Просто любопитство.
Само че какво точно му е любопитното? В какво, по дяволите, се замесвам? Защо си правя труда да слушам някаква си превъзбудена, току-що завършила студентка, която има проблеми с откаченото си бивше гадже и е седнала да ми обяснява сантименталните си представи за убийството и какъв страхотен шанс за слава ѝ се предоставя в най-долнопробната телевизия в Америка? Време е да се отдръпна от плаващите пясъци.
Ким го гледаше така, сякаш притежава дарбата на Мадлин да чете мислите му:
– Не е чак толкова сложно. И след като така щедро си предложил да ми помогнеш, би трябвало да съм по-открита.
– Вече няколко пъти се споменава моята помощ, но не виждам как...
Мадлин, която изстискваше гъбата над мивката, след като беше измила чиниите от омлетите, меко се намеси:
– Защо просто не изслушаме онова, което Ким иска да каже?
Гърни кимна:
– Добра идея.
– За първи път срещнах Роби в театралния кръжок, преди малко по-малко от година. Спокойно може да се каже, че беше най-хубавият студент в университета. Копие на младия Джони Деп. Преди около шест месеца заживяхме заедно. За известно време се чувствах като най-щастливия човек на земята. Когато потънах в проекта си за убийствата, той ми оказа подкрепа. Всъщност, когато избирах семействата, които исках да интервюирам, той идваше с мен, участваше в разговорите и въобще във всичко. И тогава... точно тогава... се появи чудовището.
Тя замълча за миг и отпи от кафето.
– Когато Роби навлезе по-навътре в нещата, започна да поема контрола. Вече не ми помагаше за моя проект, стана нашият проект и после започна да се държи така, все едно е неговият проект. След среща с някое от семействата им подаваше своята визитна картичка и казваше, че могат да го открият на личния му телефон по всяко време. Всъщност точно така започна онази идиотска история с името Монтагю, когато си напечата картичките: „Робърт Монтагю. Документални продукции и творчески консултации“.
Гърни я изгледа скептично:
– Опитвал се е да те измести и да ти открадне проекта, така ли?
– По-зле. Роби Мийс изглежда като бог, но идва от ужасно семейство, в което са ставали отвратителни неща. Прекарал е по-голямата част от детството си в още по-ужасни приемни домове. Дълбоко в себе си е най-жалкият и несигурен човек, когото можеш да срещнеш. Някои от семействата, с които разговаряхме и се опитвахме да убедим за официални интервюта... Роби просто отчаяно искаше да ги впечатли. Струва ми се, че би направил всичко за одобрението им, за да го приемат. Да го харесат. Беше някак... отвратително.
– Ти какво направи?
– Първоначално нямах представа какво да сторя. После ножът опря до кокала, защото разбрах, че Роби неведнъж е разговарял – сам – с един от ключовите хора, мъж, когото наистина исках да убедя да участва. Когато поставих въпроса директно пред Роби, цялата история се раздуха и прерасна в скандал с крясъци. Именно тогава го изхвърлих от апартамента... от моя апартамент. И накарах адвоката на Кони да напише едно хубаво заплашително писмо, за да не припарва повече до проекта – моя проект.
– Той как го прие?
– Първоначално се държа много мило, чак мазно. Казах му да върви по дяволите. После започна да ми разправя, че ровенето в стари случаи на убийства може да се окаже рисковано, че трябва да внимавам... че може би не съм наясно с какво се захващам. Обаждаше се късно през нощта, оставяше съобщения на гласовата ми поща. Твърдеше, че може да ме защити и че много от хората, с които си имам работа, включително дипломният ми ръководител, не са такива, каквито изглеждат.