– Ще ти бъда много задължен.
– Че ти вече си, майсторе!
– Вярно е.
– Да си знаеш само. Казвай.
– Първо, бих искал да науча всичко възможно за студент от университета в Сиракуза на име Робърт Мийс, познат още като Робърт Монтагю. Второ, искам същото за Емилио Корасон, баща на Ким Корасон и бивш съпруг на нюйоркската журналистка Кони Кларк. Тази седмица ще станат точно десет години, откакто Емилио изчезнал от хоризонта и с него няма никаква връзка. Усилията на семейството да бъде открит се провалили.
– А като казваш „всичко възможно“, какво точно имаш...
– Имам предвид всичко, което може да бъде изровено като информация в рамките на два-три дни.
– Това ли е?
– Ще го направиш ли?
– Само не забравяй колко си ми задължен.
– Няма, Джак. Наистина съм ти признателен... – започна Гърни, но установи, че връзката вече е прекъсната.
След това потегли отново на път, като следваше инструкциите на джипиеса. Слезе от магистралата и продължи по поредица все по-разнебитени обиколни пътища, докато накрая стигна до отбивката за Фокследж Лейн. Там видя червената мазда, паркирана в отбивката. Ким махна, изкара колата на пътното платно пред неговата и бавно подкара по улицата. Не беше далеч. Първата алея за коли, оградена с внушителни каменни стени, градени без хоросан, принадлежеше на нещо, наречено „Ловен клуб Уитингам“. Втората, на двеста-триста метра по-нататък, видимо не беше обозначена с име или адрес, но Ким свърна по нея и Гърни я последва.
Домът на Ерик Стоун беше в края на половинкилометровата алея. Беше огромна къща в новоанглийски колониален стил. Боята по цялата ѝ фасада беше започнала да се лющи. Улуците се нуждаеха от стягане и изправяне. По алеята зееха пукнатини от топенето на леда, а по моравата и цветните лехи се белееха остатъци от наскоро отишлата си зима.
Неравна тухлена пътека свързваше алеята за коли с трите стъпала на стълбището, което водеше до входната врата на къщата. Пътеката и стълбите бяха покрити с гниещи листа и клонки. Когато Гърни и Ким стигнаха до средата на пътеката, вратата се отвори и един мъж се появи на широкото горно стъпало. На Гърни му хрумна, че има форма на яйце. Фигурата му, тясна в раменете и с голямо шкембе, беше увита от врата до коленете в безупречнобяла престилка.
– Бъдете внимателни. Моля ви. Там е същинска джунгла.
Театралната му дикция бе съпроводена от зъбата усмивка и напрегнат поглед, прикован в Гърни. Преждевременно посивялата къса коса беше спретнато разделена на път, а дребното му розово лице – прясно обръснато.
– Хрупкави бисквити с джинджифил! – съобщи той жизнерадостно, като се отдръпна встрани, за да ги пусне да влязат в голямата къща.
Щом Гърни мина покрай него, ароматът на талк отстъпи място на отчетливата сладникаво-пикантна миризма на единствения вид сладки, който той ненавиждаше до дъното на душата си.
– Вървете само направо по коридора чак до дъното. Кухнята е най-уютното местенце в къщата.
Освен стълбището към втория етаж в традиционния, широк централен коридор имаше и няколко врати, но патината от прах по бравите им загатваше, че рядко се отварят.
Кухнята в задната част на къщата беше уютна само в смисъл, че бе топла и изпълнена с ухание на печива. Беше грамадна, с високи тавани и побираше всички професионални уреди от рекламите, които преди едно-две десетилетия бяха станали задължителна украса в домовете на богатите. Гледката на триметровата тръба на абсорбатора напомни на Гърни за жертвен олтар от филм за Индиана Джоунс.
– Майка ми беше фанатичка на тема качество – каза яйцевидният мъж.
След което добави като стряскащо ехо на мислите в главата на Гърни:
– Беше поклонничка на олтара на съвършенството.
– От колко време живееш тук?
Вместо да ѝ отговори, той се обърна към Гърни:
– Със сигурност знам кой сте и предполагам, и вие сте наясно кой съм аз, но все пак смятам, че ще е уместно да се запознаем.
– О, каква глупачка съм – намеси се Ким. – Много съжалявам. Дейвид Гърни, Ерик Стоун.
– За мен е удоволствие – възкликна Стоун и протегна ръка, като се усмихна свръхлюбезно. Големите му равни зъби бяха бели почти като престилката. – Изключително внушителната ви репутация върви пред вас.
– Приятно ми е да се запознаем – каза Гърни. Ръката на Стоун беше топла, мека и неприятно влажна.
– Разказах на Ерик за статията, която майка ми написа за теб – обясни Ким.
След неловко мълчание Стоун посочи към най-отдалечения от голямата печка край на кухнята, където стоеше чамова маса от модерно състарена дървесина.