– Да седнем.
Когато Гърни и Ким се настаниха, Стоун попита дали някой желае нещо за пиене.
– Имам най-различни видове кафе с различна сила, както и безброй билкови чайове. Също и някаква странна газирана напитка с нар. Желаещи?
И двамата отказаха и Стоун зае третия стол до масата с подчертан израз на разочарование. Ким извади от чантата на рамото си три малки камери и два миниатюрни триножника. Постави две от камерите на стативите, едната обърната към Стоун, другата към себе си. След това обясни в детайли философията на продукцията – как стремежът на „хората от РАМ“ е да осигурят възможно най-семпла и непринудена картина и настроение на интервюто, да запазят същата визуална и аудиоструктура, позната на зрителите, свикнали да записват семейни моменти на айфоните си. Целта е да се запази истинността. Да се запази простотата. Непредсказуем разговор, не пиеса по сценарий. С осветление за стая, не за сцена. Непрофесионално. Човешки същества, които се държат като човеци... И така нататък.
Не стана ясно дали Стоун реагира по някакъв начин на тази декларация за автентичност. Умът му, изглежда, витаеше някъде другаде и се съсредоточи отново чак когато Ким завърши коментара си със:
– Имаш ли някакви въпроси?
– Само един – отвърна той и се обърна към Гърни. – Смятате ли, че някога ще го хванат?
– Добрия пастир ли? Бих искал да вярвам в това.
Стоун завъртя очи:
– Обзалагам се, че във вашата професия давате много такива отговори – отговори, които не казват нищо.
Тонът му беше по-скоро отчаян, отколкото предизвикателен.
Гърни сви рамене:
– Все още не знам достатъчно, за да ви кажа нещо повече.
Ким нагласи за последен път кадъра на камерите върху стативите и пусна и двете в режим HD филм. После прокара пръсти през косата си, седна по-изправено на стола, изглади няколко гънки на сакото си, усмихна се и заговори:
– Ерик, бих искала отново да ти благодаря за желанието да участваш в „Сираци на убийствата“. Целта ни е да представим откровено и непосредствено твоите мисли и чувства. Без ограничения и без задръжки. Намираме се в дома ти, не в студио. Това е твоята история, твоите емоции. Започни, откъдето пожелаеш.
Той си пое дъх. Дълбоко, накъсано.
– Ще започна с отговор на въпроса, който ми зададе, когато влезе в кухнята преди минути. Попита откога живея в тази къща. Отговорът е: от двайсет години. Половината от тях прекарах в рая, а другата половина в ада – той замълча. – Първите десет години живеех в свят, изпълнен със слънчевата светлина на една забележителна жена, а последните десет – в страната на сенките.
Ким дълго запази мълчание, а след това откликна с мек, тъжен глас:
– Понякога по дълбочината на болката разбираме колко сме изгубили.
Стоун кимна:
– Майка ми беше скала. Ракета. Вулкан. Беше природна стихия. Нека повторя – природна стихия. Клише е, но е точно. Загубата ѝ беше като да отречеш закона за гравитацията. Законът за гравитацията – отхвърлен! Представете си го само. Свят без гравитация. Свят, който няма за какво да се държи, за да не се разпадне.
Очите на мъжа проблеснаха и започнаха да се наливат със сълзи. Следващите думи на Ким бяха изненадващи – попита Стоун дали може да си вземе бисквитка. Той избухна в смях – лудешки, истеричен изблик, от който сълзите бликнаха и започнаха да се стичат по бузите му.
– Да, да, разбира се, че може! Тъкмо извадих от фурната бисквитите с джинджифил, но има и ореховки с шоколадови стърготини, масленки с много-много масло и сладки с овесени ядки и стафиди. Всичките са току-що опечени.
– Мисля да хапна една с овесени ядки и стафиди.
– Великолепен избор, мадам! – той сякаш се опитваше да имитира през сълзи угодничещ сомелиер.
Отиде до другия край на кухнята и взе поставената върху печката чиния, на която имаше купчина големи кафяви бисквити. Ким вдигна по-високо третата си камера, за да не го изпусне от кадър. Той тъкмо се канеше да остави чинията на масата, но като че ли се сети за нещо и спря. После се обърна към Гърни:
– Десет години – заяви, сякаш току-що му беше хрумнало някакво ново значение на цифрата и се бе изненадал. – Точно десет години. Пълна декада – гласът му се извиси драматично. – Десет години, а аз още съм такава развалина. Какво мислите за това, детективе? Жалкото ми състояние мотивира ли ви да откриете, арестувате и екзекутирате онзи нечестив копелдак, който уби най-невероятната жена на света? Или ви изглеждам толкова абсурдно, че просто ви напушва смях?
Когато ставаше свидетел на емоционални изблици, Гърни обикновено се превръщаше в лед. И сега не беше изключение. Отговорът му беше сух и учтив: