– Ще направя всичко възможно.
Стоун го стрелна със скептичен поглед изпод вдигнати вежди, но не продължи с темата. Вместо това пак им предложи кафе. И двамата отново отказаха. После Ким прекара известно време в измъкване на подробности от живота му преди и след убийството на майка му. Според пространния разказ на Стоун, животът му „преди“ бил по-добър във всяко едно отношение. Шарън Стоун ставала все по-успешен играч в търговията с тузарски ваканционни имоти. Личният ѝ живот също бил охолен и тя щедро споделяла лукса със сина си. Малко преди бруталната намеса на Добрия пастир се била съгласила да стане поръчител на Ерик за три милиона долара, с които той да си купи хотел и ресторант във винарския регион Фингър Лейкс. Без нейния подпис обаче сделката пропаднала. Вместо да се наслаждава на живота на елитен ресторантьор и хотелиер, на трийсет и девет години той живееше в имот, който не бе в състояние да поддържа, и се опитваше да си изкарва прехраната, като пече бисквити за местните гурме магазини и малки хотелчета в кухнята мечта на покойната си майка.
След около час Ким най-после затвори малкия бележник, с който се консултираше, и изненада Гърни, като го попита дали той има въпроси.
– Може би няколко, ако господин Стоун няма нищо против.
– Господин Стоун ли? Наричай ме Ерик, моля те.
– Добре, Ерик. Знаеш ли дали майка ти е имала предишни контакти – по работа или лични – с някоя от другите жертви?
Мъжът трепна.
– Аз поне не знам за такива.
– А известно ли ти е да е имала врагове?
– Майка ми не търпеше особено глупаците.
– Тоест?
– Тоест, дразнеше някои хора, настъпваше ги по мазолите. В сферата на недвижимите имоти, особено на нивото, на което действаше майка ми, конкуренцията е много голяма, а пък тя не обичаше идиоти да ѝ губят времето.
– Помниш ли защо си е купила мерцедес?
– Разбира се – Стоун се усмихна широко. – Класа. Стил. Мощност. Бързина. Много над останалите. Точно като майка ми.
– През изминалите десет години контактувал ли си с някого, свързан с другите жертви?
Мъжът отново потръпна:
– Тази дума... Не я харесвам.
– Коя дума?
– „Жертва“. Не мисля за нея по този начин. Звучи толкова ужасяващо пасивно, безпомощно – все неща, които майка ми не беше.
– Ще задам въпроса по друг начин. Относно контактите с останалите семейства...
Стоун го прекъсна:
– Отговорът е „да“, в началото имаше контакти – нещо като група за взаимопомощ, която се сформира след убийствата.
– Всички ли семейства участваха?
– Не, всъщност не. Хирургът от Уилямстаун имаше син, който се присъедини един-два пъти към нас, след което заяви, че не проявява интерес към обединена от скръбта група хора, тъй като той самият не скърби. Каза, че е доволен от смъртта на баща си. Беше просто ужасен. Държеше се много враждебно. Обиждаше.
Гърни хвърли поглед към Ким.
– Джими Брустър – обясни тя.
– Това ли е всичко? – попита Стоун.
– Само още два, съвсем бързи въпроса. Майка ти някога споменавала ли е, че се бои от някого?
– Не, никога. Тя бе най-безстрашното човешко същество, което някога се е раждало.
– „Шарън Стоун“ истинското ѝ име ли беше?
– Да и не. Официално се казваше Мери Шарън Стоун. След големия успех на „Първичен инстинкт“ обаче направи пълна промяна – боядиса се и от брюнетка стана блондинка, заряза това „Мери“ и представи на света една забележителна нова личност. Майка беше истински гений по отношение на рекламата. Хрумна ѝ да качи свои снимки на билбордове – седнала с кръстосани крака, обута в много къса пола – като в онази известна сцена от филма.
Гърни направи знак на Ким, че няма повече въпроси. Стоун добави с усмивка, която будеше обезпокоително усещане:
– Майка имаше убийствени крака.
Час по-късно Гърни отби и спря до маздата на Ким пред безличния офис на счетоводната фирма „Бикърс, Мелани и Флем1“, разположен на територията на открит търговски център в покрайнините на Мидълтаун, между някакво студио за йога и туристическа агенция. Ким говореше по мобилния си телефон. Гърни се облегна назад и се замисли какво ли би сторил, ако се казваше „Флем“. Дали щеше да го промени, или да си го носи като някакъв символ за бунт? Дали отказът да промениш името си (когато това име е така фрапиращо абсурдно като татуировка на магаре на челото) е заслужаваща похвала искреност, или просто глупав инат? В какъв момент гордостта се превръщаше в пречка за нормалното функциониране на човека?