Выбрать главу

Божичко, защо си занимавам мозъка с подобни глупости?

Кратко силно почукване и целеустременото лице на Ким се появи на прозореца. Гърни се върна в реалността. Излезе от колата и последва младата жена в офиса.

От входната врата се влизаше в безлична чакалня с няколко разнородни стола, поставени до една от стените. Захабени копия на сп. „Смарт Мъни“2 бяха разстлани на ниска масичка за кафе в датски стил3. Преграда до кръста разделяше тази част от друга, по-малка, с две голи бюра пред стената и една-единствена затворена врата. На преградата беше поставен старовремски звънец – малък сребърен овал с вдигнато нагоре чукче.

Ким силно натисна бутона и от него се разнесе учудващо силен звън. Повтори половин минута по-късно, но не получи отговор. Вече посягаше към телефона си, когато вратата на задната стена се отвори. Показалият се мъж беше слаб, блед и изглеждаше уморен. Втренчи се в тях без любопитство.

– Господин Мелани? – попита Ким.

– Да – гласът му бе сух и безцветен.

– Аз съм Ким Корасон.

– Да.

– Говорихме по телефона. Разбрахме се да дойда, за да подготвим интервюто.

– Да, спомням си.

– Е... – тя се огледа, леко объркана. – Къде бихте желали да...?

– О, да. Можете да дойдете в кабинета ми – каза той и отново хлътна вътре.

Гърни отвори летящите вратички на ниската преграда и ги задържа, за да мине Ким. Бяха прашни, както и двете бюра зад тях. Последва я в задния офис – стая без прозорци с голяма маса от махагон, четири стола с прави облегалки и рафтове за книги по три от стените. Лавиците бяха отрупани с дебели томове със счетоводни закони и данъчно право. Всепроникващият прах се бе настанил и върху книгите. Въздухът миришеше на застояло. Една настолна лампа в далечния край на масата осигуряваше единствената светлина в стаята. На тавана имаше флуоресцентна лампа, но не беше включена. Докато Ким изследваше помещението, за да намери места, където да разположи камерите, помоли да запалят и нея. Мелани сви рамене и щракна ключа. След поредица колебливи премигвания, светлината най-после се стабилизира, издавайки тихо бръмчене. Флуоресцентният блясък подчертаваше бледостта на кожата и сенките под очите му. В него определено имаше нещо мъртвешко.

Както беше направила в кухнята на Стоун, Ким се зае с разполагането на камерите. Когато приключи, двамата с Гърни седнаха от едната страна на махагоновата маса, а Мелани – от другата. След това, почти дума по дума, тя произнесе същата реч, каквато и пред Стоун – че целта на продукцията е непринуденост, простота и естественост, че интервюто трябвало да прилича възможно най-много на разговор между двама приятели в домашна обстановка, да върви свободно, небрежно и искрено.

Мелани не отвърна нищо. Тя му каза, че може спокойно да сподели каквото желае. Той пак не отговори, само седеше и се взираше в нея. Ким огледа клаустрофобично тясното пространство, което сякаш бе станало още по-сиво и мрачно след включването на лампата на тавана.

– И така – започна тя неловко, очевидно осъзнала, че се налага да играе водещата роля в предстоящия разговор, – това ли е главният ви офис?

Мелани сякаш обмисли въпроса, после каза:

– Единственият ми офис.

– А партньорите ви? Те... те тук ли са?

– Не. Нямам партньори.

– Помислих, че... Имената... Бикърс и...

– Фирмата се казваше така преди. Създадохме я в съдружие. Аз бях главният партньор. След това се... разделихме. Името на компанията беше правен казус... законово не зависеше от служителите, които работят в нея. Така и не събрах енергия да го променя – говореше бавно, сякаш се бореше със собствения си тромав изказ. – Както някои разведени жени запазват фамилията на мъжа си след брака. Не знам защо не го сменям. Би трябвало да го направя, нали?

Не остави впечатление, че иска отговор. Ким продължаваше да се усмихва, но някак по-принудено. Размърда се на мястото си:

– Един бърз въпрос, преди да продължим нататък. Пол ли предпочитате, или да използвам „господин Мелани“?

След няколко секунди мъртвешка тишина, той отвърна едва чуто:

– Пол става.

– Добре, Пол, да започваме. Както коментирахме по телефона, просто ще си поговорим за твоя живот след смъртта на баща ти. Съгласен ли си?

Още една пауза, после той каза:

– Става.

– Чудесно. И така, от колко време си счетоводител?

– Цял живот.

– Имах предвид по-конкретно, колко години?

– Години ли? От колежа. Сега съм на... четиридесет и пет. Бях на двайсет и две, когато завърших. Значи, четиридесет и пет без двайсет и две – от двайсет и три години съм счетоводител. – Той затвори очи.