– Думите ти са безсмислени, Гърни. А аз нямам време. Така че, ако не възразяваш...
– Задай си два въпроса, Траут. Първо, каква друга теория за случая бихте могли да развиете, ако изобщо не бяхте получили манифеста? Второ, какво се случва, ако всяка дума в този скъпоценен документ е пълна глупост?
– Интересни въпроси, сигурен съм. Нека и аз ти задам един, преди да си тръгнеш – той отново постави събраните си длани пред брадичката. Поза на професор. – Като вземем предвид факта, че нямаш никакво официално положение или каквото и да било основание да участваш по някакъв начин... къде те отвежда това враждебно теоретизиране, освен в света на неприятностите?
Може би се дължеше на заплахата във вторачения поглед на Траут. Или в самодоволната усмивка на устните на Дейкър, който се беше облегнал на касата на вратата. Или пък на жегналото го напомняне, че той самият няма значка. Независимо от причината, импулсът подтикна Гърни да изрече нещо, което не беше планирал да казва:
– Възможно е да ме принуди да приема едно предложение, което досега не бях обмислял сериозно. Благоприятна възможност в РАМ Нюз. Искат да направят предаване, в чийто център да съм аз.
– Ти?
– Да. Или имиджа ми. Като използват статистиката на моите арести.
Траут хвърли любопитен поглед към Дейкър, който сви рамене, но остана безмълвен.
– Изглежда, са извънредно впечатлени от факта, че имам най-големия процент разкриваемост на убийства в историята на отдела.
Устата на Траут се отвори, но той отново я затвори, без да каже нищо.
– Искат да направя преглед на известни неразкрити случаи и да споделя мнението си къде според мен разследванията са тръгнали накриво. Ще започнат със случая „Добрия пастир“. Планират да озаглавят поредицата „Когато няма справедливост“. Добро заглавие, а?
В продължение на цяла минута Траут разглеждаше събраните върхове на пръстите си, накрая още веднъж опечалено поклати глава.
– Всичко това отново ме връща към проблема с изнесените документи, неоторизиран достъп, предаване на секретна информация, нарушаване на правилата, нарушаване на федералните и щатските закони. Безброй неприятни усложнения.
– Нищожна за плащане цена. Все пак, както каза преди, основното нещо е справедливостта. Или беше истината? Нещо такова, нали така?
Траут го изгледа студено и повтори бавно, с натъртване:
– Безброй... неприятни... усложнения – погледът му премина през окачените на полицата на камината диви котки. – Не дотам ниска цена. Не бих искал да съм на ваше място в такава ситуация. Не и точно сега. Не и при условие, че трябва да се занимавам с онзи палеж.
– Моля?
– Чух за плевнята ви.
– Каква връзка има тя с онова, за което говорим?
– Още едно затруднение в живота ти, това е всичко.
Той отново демонстративно погледна часовника си:
– Времето ни определено приключи – отсече и стана.
Стана и Гърни. Стана и Холдънфийлд.
Траут разтегли устни в нищо неизразяваща усмивка.
– Благодаря, че сподели тревогите си с нас, господин Гърни. Дейкър ще те закара обратно до колата. – Той се обърна към Холдънфийлд. – Би ли останала няколко минути? Трябва да обсъдя с теб някои неща.
– Разбира се. – Тя пристъпи между Траут и Гърни и протегна ръка. – Беше ми приятно да се видим отново. Някой ден ще трябва да ми разкажеш повече за проблема си с плевнята. За пръв път чувам за него.
Когато пое ръката ѝ, той усети към дланта му да се притиска сгънато парченце хартия. Прие го, като внимаваше никой да не види. Дейкър го наблюдаваше, но с нищо не показа, че е забелязал предаването на бележката. Той посочи към входната врата:
– Време е да тръгваме.
Гърни извади хартийката чак когато беше в колата си, двигателят работеше, а Дейкър беше изчезнал с кавазакито обратно нагоре по пътеката. Разгъната, бележката беше не по-широка от пет сантиметра. На нея имаше написано едно изречение: Чакай ме в „Орловото гнездо“ в Бранвил.
Никога не беше ходил в „Орловото гнездо“. Беше чувал, че е нов ресторант, част от амбициозните планове, целящи да превърнат Брамвил от порутена провинциална махала в селце със старомоден чар. Ресторантът беше достатъчно удобен, защото се намираше по маршрут, по който той така или иначе щеше да мине.
Главната улица на Бранвил се точеше по дъното на една долина край живописен поток – източник на единственото очарование в това място, както и на периодични разрушителни наводнения. Пътят, който свързваше Бранвил с междущатската магистрала, се спускаше от поредицата хълмове и дълго криволичеше надолу, преди да се слее директно с градската улица, само на една пресечка от „Орловото гнездо“. Когато Гърни влезе в ресторанта, вече бе почти обяд, но само една от дванайсетте маси беше заета. Той седна на маса за двама пред еркерния прозорец, от който се разкриваше гледка към улицата. После си поръча блъди мери, което беше рядкост за него. Все още се чудеше на избора си, когато сервитьорът му донесе питието, приготвено добре и налято във висока чаша. Вкусът беше точно такъв, какъвто очакваше, и предизвика доволна усмивка на устните му – още нещо, което рядко му се случваше през последните месеци. Поглъщаше го бавно и с наслада. Довърши го в 12,15 часа, а в 12,16 пристигна Ребека. Настани се веднага с думите: