– Надявам се, че не ме чакаш отдавна.
Начинът, по който се усмихваше, подчертаваше строгите, изопнати очертания на устата ѝ. Всичко у нея беше овладяно и нащрек.
– Аз самият дойдох преди няколко минути.
Тя огледа помещението с онзи хладен, преценяващ поглед, с който винаги „приветстваше“ заобикалящата я обстановка.
– Какво пиеш?
– Блъди мери.
– Идеално.
Ребека се обърна и махна на младата сервитьорка. Когато момичето се появи с две менюта, тя го изгледа скептично:
– Навършила ли си необходимата възраст, за да сервираш алкохолни напитки?
– На двайсет и три съм – заяви то, едновременно слисано от въпроса и потиснато от цифрата.
– Толкова много? – подхвърли Холдънфийлд, но иронията ѝ не бе оценена по достойнство. – Ще пия блъди мери.
Посочи чашата на Гърни. Изражението ѝ беше въпросително.
– Аз не искам второ.
Сервитьорката се оттегли. Холдънфийлд, както обикновено, не губеше време и мина направо на проблема:
– Защо се държа толкова агресивно с приятелите ни от ФБР? И какви бяха тия приказки за снайперистки очила, изхвърляне на пистолети, проблеми с изготвения профил?
– Просто се опитвах да го побутна, за да загуби равновесие.
– Да го побутнеш? По-скоро да го разтресеш с всичка сила.
– Малко съм изнервен.
– И на какво се дължи това, как мислиш?
– Взе да ми писва да обяснявам едно и също.
– Моля те, осветли и мен.
– Всички вие четете манифеста, все едно е Светото писание. Само че той не е. Той е поза. Действията казват повече от думите. Действията на този убиец са изключително логични и без никакви колебания. Планирани са старателно и прагматично. Манифестът е съвсем друга история. Той е художествена измислица, опит да се създаде персонаж и набор от мотиви, които ти и приятелчетата ти от отдела за поведенчески анализ успешно да разнищите, да изследвате и да сведете до този незрял и некадърно измислен профил.
– Виж какво, Дейвид...
– Само една секунда, не съм приключил с „осветляването“. Та, тази измислица заживяла собствен живот. В нея имало по нещо за всички. Безброй статии в „Американско списание за теоретични простотии“. И сега никой не иска да отстъпи. Отчаяно се мъчите да укрепите къщичката си от карти. Ако тя се срути, ще се сринат и доста кариери.
– Приключи ли?
– Поиска да обясня защо съм изнервен.
Тя се приведе напред и произнесе меко и внимателно:
– Дейвид, не смятам, че аз съм „отчаяната“ тук.
Замълча за миг и се облегна с изправен гръб назад, защото се появи сервитьорката с поръчаното блъди мери. Когато младата жена ги остави и се върна в задната част на помещението, Холдънфийлд продължи:
– И преди съм работила с теб. Ти винаги беше най-спокойният, най-разумният човек в стаята. Онзи Дейв Гърни, когото си познавам, никога не би заплашил старши агент от ФБР, както ти направи тази сутрин. Не би твърдял, че професионалното ми мнение е „простотия“. Нито би ме обвинил в мошеничество и глупост. Караш ме да се питам какво става в главата ти. Ако трябва да съм напълно честна с теб, този нов Дейв Гърни ме притеснява.
– Наистина ли? Смяташ, че куршумът, който бръсна мозъка ми, е извадил от строя някоя и друга логическа верига?
– Казвам само, че в момента мисловният ти процес се подклажда от емоции в по-голяма степен от преди. Не си ли съгласен?
– Не съм съгласен със стремежа ти да покажеш, че проблемът е в моя мисловен процес – след като истинският проблем е, че ти и колегите ти сте свързали имената и репутациите си с купчина лайна, благодарение на която един сериен убиец се е измъкнал безнаказано.
– Много цветисто, Дейвид. Знаеш ли кой друг говори за случая по такъв колоритен начин? Макс Клинтър.