Гърни поклати глава.
– Между другото, ако наистина се опиташ да унищожиш официалната версия по случая, ще се окажеш в окото на най-лайняния ураган, който можеш да си представиш. Галилео във Ватикана. Ясно ти е, нали?
– Днес започна да ми се изяснява.
Гърни си представи агент Траут, седнал на унилата си веранда насред планината, с опасния доберман до краката му. „Усложненията“, които беше споменал. Онова, което бе подметнал за пожара. Както и Дейкър, който приличаше на наемен убиец с дълга кариера.
– Добре, момчето ми, само да си знаеш. Защото... – В този миг мобилният му телефон звънна и го прекъсна.
Той го извади от джоба си и каза:
– Хардуик.
После известно време мълча, а изражението му ставаше все по-заинтригувано и объркано едновременно.
– Така... Така... К`во?! Мамка му!... Даа... И това беше единствената?... Разполагаш ли с оригиналната дата на заявлението?... Добре... Ясно... Благодаря... Да... Чао.
След края на разговора Хардуик продължи да се взира в телефона, сякаш от него щеше да изскочи нещо, което допълнително да изясни нещата.
– Какво беше това, по дяволите? – попита Гърни.
– Отговор на въпроса ти.
– Кой по-точно?
– Нали ме накара да разбера дали Пол Мелани има регистрирани оръжия на свое име?
– И?
– Има един пистолет. „Пустинен орел“.
През по-голямата част от половинчасовото пътуване от Дилуид до дома си в Уолнът Кросинг Гърни не бе в състояние да мисли за нищо друго. Колкото и стряскащо да бе откритието, то по-скоро предизвикваше тревога, без да води до някакви действия. Това бе все едно да разбереш, че убиец и умъртвената му с брадва жертва, за които преди се е смятало, че не са се познавали, всъщност са седели на един чин в детската градина. Информацията наистина привличаше вниманието, но какво означаваше, по дяволите?
Важно бе да се разбере от колко време Мелани е собственик на пистолета. Само че от регистъра, който бе проверил колегата на Хардуик, ставаше ясно единствено, че Мелани има разрешително да носи оръжие, но не и кога е подал първото заявление. Обажданията до офиса на Мелани и мобилния му телефон не дадоха резултат. И в двата случая отговаряше гласова поща. Но дори той да реши да звънне в отговор, не беше задължен да обяснява необичайния си избор на пистолет.
Очевидно тази любопитна нова подробност само усилваше първоначалното безпокойство на Гърни: депресията и лесният достъп до огнестрелно оръжие са високорискова комбинация. Но беше само това – „безпокойство“. Нямаше категорични доказателства, че Пол Мелани представлява реална заплаха за себе си или за някой друг. Той не беше казал нищо – не бе произнесъл нито една от ключовите фрази, нито една от онези думи, които задействаха алармите на психиатрите – нищо, което да оправдае уведомяването на полицията в Мидълтън или каквито и да било други действия освен вече направените лични обаждания.
Гърни обаче продължаваше да мисли за това. Представяше си за какво евентуално беше ставало дума при контактите на Ким с Мелани преди общата им среща в събота – писмото ѝ и телефонния разговор, с които му бе обяснила проекта си. Тези напомняния за смъртта на баща му и за очевидната липса на интерес от страна на баща му към него самия може да са го насочили към празнотата в живота, към потъващия кораб на неуспешната му кариера.
Дали – обгърнат от отровните изпарения на депресията – не планираше да приключи всичко? Или, да не дава Господ, вече го беше направил? Може би затова обажданията се препращаха към гласовата поща?
Ами ако Гърни бе разбрал всичко наопаки? Ами ако идеята не бе „Пустинният орел“ да се използва за самоубийство, а за убийство?
Ами ако е била такава от самото начало? Ами ако...
Мили боже! Ами ако, ами ако. Достатъчно! Човекът имаше официално разрешение за притежанието на законен пистолет. По света имаше милиони депресирани хора, които никога дори не помисляха да наранят себе си или друг човек. Да, марката на пистолета повдигаше определени и доста очебийни въпроси, но тези въпроси щяха да бъдат зададени и да получат отговор, когато Мелани се обади. А той щеше да го направи. Странните съвпадения обикновено имаха съвсем прозаични обяснения.
Глава 30
Време за шоу
Когато Гърни се прибра в 2 часа и 2 минути следобед, Мадлин беше излязла. Колата ѝ бе паркирана пред външната врата, което означаваше, че вероятно се катери по някоя от горските пътеки, започващи от горното пасбище.